През железните решетки на оградата Дона видя тъмна викторианска къща — странна смесица от издадени прозорци, кули и балкони. В единия край покрива се издигаше във формата на конус. Той стърчеше в мрака.
— Кой живее тук? — попита тя шепнешком.
— Това е домът на Звяра — каза Аксел.
— Искаш да кажеш „Къщата на Звяра“?
Аксел потвърди с глава.
— Където бяха станали онези убийства?
— Те бяха пълни тъпанари.
— Кои?
— Те влязоха през нощта.
Той намали скоростта.
— Какво правиш…?
Сви в ляво по непавиран път, който водеше право срещу будката за билети на „Къщата на Звяра“. Пред тях, може би на около петдесет метра нагоре по пътя, се очертаваше силуета на двуетажна тухлена къща с гараж.
— Пристигнахме — каза Аксел.
— Какво е това?
— Това е моят дом. Тук сме на сигурно място.
— Мамо? — гласът на Санди приличаше на отчаян стон.
Дона взе ръката на детето. Дланта й беше изпотена.
— Мястото е сигурно — повтори Аксел.
— Няма никакви прозорци. Нито един.
— Да, къщата е без прозорци. Мястото е сигурно.
— Ние няма да влезем вътре, Аксел.
5
— Не можем ли да пренощуваме някъде другаде? — попита Дона.
— Не.
— Няма ли къде?
— Искам да останете с мене.
— Ние няма да останем тук. Не и в тази къща.
— Там е майка ми.
— Въпросът не е в това. Просто ни заведи другаде. Наоколо трябва да има някакъв мотел или нещо подобно.
— Ти ми се сърдиш — каза той.
— Не, не ти се сърдя. Просто ни заведи на друго място, където можем да останем до сутринта.
Аксел обърна камионетката и потегли през улиците на административната част на Малкаса Пойнт. В северните покрайнини на градчето минаха край бензиностанция „Шеврон“. Беше затворена. Няколкостотин метра след това, Аксел спря на осветения паркинг на мотела „Уелкъм Ин“. Високо над главите им проблясваше неонова табела „Свободни легла“.
— Тук е чудесно — каза Дона. — Само да си свалим багажа и всичко ще е наред.
Слязоха от камионетката. Аксел се пресегна и извади куфарите.
— Аз ще се прибера вкъщи.
— Много ти благодарим за помощта.
Той се усмихна и повдигна рамене.
— Да — каза Санди. — И аз ти благодаря.
— Почакайте — устата му се разля в широка усмивка.
Бръкна в предния си джоб и извади оръфан портфейл. Черната кожа изглеждаше износена, съдрана по краищата и беше изгубила блясък от толкова много употреба. Аксел отвори издутото отделение за банкноти, което беше претъпкано по-скоро с най-различни листчета и картички, отколкото с пари. Като държеше портфейла много близо под носа си, той го претърси. Започна да мърмори неразбираемо. Погледна към Дона с мълчалива молба да бъде търпелива, след това отпрати бърза и смутена усмивка към Санди.
— Почакайте — каза той.
Обърна се с гръб към тях, наведе глава и захапа дясната си ръкавица за пръстите.
Дона гледаше към рецепцията на мотела. Изглеждаше празно, но светеше. Кафенето отсреща беше претъпкано. Усещаше миризмата на пържени картофки. Стомахът й къркореше.
— А, ето ги!
Аксел се обърна към тях. Между зъбите си стискаше ръкавицата. В ръката си — или това, което беше останало от нея — държеше две сини карти. Кожата на ръката му беше набраздена от белези. От двата липсващи пръста бяха останали къси ампутирани крайници. Върхът на средния пръст липсваше. Палецът беше увит с две превръзки с телесен цвят.
Дона пое картите с усмивка, въпреки че в стомаха си почувства внезапна тежест. Тя започна да чете горната. На нея пишеше с едри печатни букви „ПОКАНА“. Под тях имаше напечатано нещо с много ситни букви, които трудно се четяха на светлината на паркинга, но тя се „пребори“ и с тях, като ги прочете на висок глас. „Този билет дава правото на неговия приносител на едно безплатно посещение с екскурзовод в ужасната, известна по целия свят, «Къща на Звяра» в Малкаса Пойнт…“
— Това ли е страховитата стара къща с оградата? — попита Санди.
Аксел кимна ухилено. Дона видя, че си беше сложил ръкавицата.
— Хей, би било чудесно!
— Аз работя там — каза той, видимо горд.
— Наистина ли съществува Звярът? — попита момичето.