— Само през нощта. Никакви посещения не са позволени след четири часа следобед.
— Благодарим за билетите и за това, че ни докара дотук.
— Ще дойдете ли?
— Ще се опитаме да го видим — каза Дона, въпреки че нямаше никакво намерение да разглежда такова зловещо място.
— Ти ли си екскурзоводът? — попита Санди.
— Аз почиствам. Трък-трък-трък.
Като им помаха, той се качи в камионетката. Дона и Санди видяха как прекоси паркинга и изчезна по пътя за Малкаса Пойнт.
— Е — Дона си пое дълбоко въздух, наслаждавайки се на облекчението от раздялата с Аксел. — Хайде да се регистрираме и след това ще сложим по една хапка в уста.
— Една хапка едва ли ще ни стигне.
— Добре, ще изядем всичко, което има в закусвалнята.
Взеха куфарите и се отправиха към рецепцията на мотела.
— Ще отидем ли утре да разгледаме къщата? — попита Санди.
— Ще видим.
— Това означава ли, че няма да отидем?
— Ако искаш да направим обиколката, ще отидем.
— Добре!
Втора глава
Рой позвъни на вратата на апартамент номер десет и зачака. Не се чуваше нищо. Натисна бързо и нервно звънеца пет пъти поред.
Проклета мръсница, защо не ми отваря?
Може би я няма.
Трябва да си е у дома. Никой не излиза в събота вечер в единадесет и половина.
Може да е заспала.
Той заудря по вратата с кокалчетата на пръстите. Почака. Заудря отново.
В дъното на коридора се отвори врата. Показа се мъж по пижама.
— Ще престанете ли да тропате?
— Гледай си работата.
— Виж какво, мой човек…
— Ако искаш да ти размажа мутрата, само ми кажи още нещо.
— Разкарай се оттук или ще извикам ченгетата.
Рой тръгна към него. Човекът тръшна вратата. Рой чу как шумно слага веригата.
Добре де, този сигурно вече върти телефона.
Ченгетата ще пристигнат след няколко минути. Реши да използва тези минути.
Подпря се на стената срещу апартамент номер десет и се хвърли напред. Токът на обувката му, която беше вдигнал, удари вратата близо до бравата. Вратата се отбори с трясък. Рой се наведе, повдигна крачола на десния си крак и извади ловджийски нож. Беше го купил същия ден в един магазин за спортни стоки. С изваден нож влезе в тъмния апартамент.
Запали лампата. Мина през всекидневната. Втурна се по късия коридор. Спалнята вляво, най-вероятно стаята на Санди, беше пуста. Празна беше и стаята вдясно. Отвори гардеробите. Повечето от закачалките висяха без дрехи по тях.
По дяволите!
Той изтича от апартамента, хукна надолу по стълбите и през задния изход излезе към двора. Отсреща имаше редица от гаражи. Зави покрай последния гараж и видя една порта. Отвори я. Тесен пасаж извеждаше покрай жилищна кооперация. Тръгна по него и излезе на улицата.
Не се виждаха никакви коли.
Той пресече.
Тук имаше къщи, а не блокове. Много по-добре. Скри се зад близкото дърво и изчака една кола да отмине. После тръгна по тротоара, като разглеждаше всяка къща и търсеше такава, която да изглежда най-обещаваща.
Избра една малка къща с гипсова украса отвън, чиито прозорци не светеха. Не се спря на нея заради тъмните прозорци, а поради детския момичешки велосипед, който видя в предния двор.
Колко лекомислено е да го оставят там.
Можеха да го откраднат. Или пък си мислеха, че малката ограда го пази.
Оградата не можеше да запази нищо.
Рой се пресегна над вратата и внимателно вдигна резето. Портата изскърца. Затвори я бавно и се отправи по алеята към малката веранда пред вратата на къщата. Вратата нямаше шпионка. Това улесняваше нещата.
Почука силно и бързо. Изчака няколко секунди, след това удари с юмрук още три пъти.
Прозорецът на всекидневната светна.
— Кой е? — попита мъжки глас.
— Полиция — Рой отстъпи назад и приклекна, обърнат с дясното си рамо към вратата.
— Какво желаете?
— Евакуираме квартала.
— Какво?
— Евакуираме целия район. Има спукана газова тръба.
Вратата се отвори.
Рой се хвърли напред. Веригата на вратата се опъна до край. Закрепването й изхвръкна от касата. Вратата удари мъжа и го събори. Рой се наведе над него, затисна с длан устата му и заби ножа в гърлото му.