Откъде, по дяволите, се взимат? — почуди се той.
От Ада.
Продължаваше да стреля. Сто и седемдесет изстрела за шест секунди. Шест извънредно дълги секунди.
Продължаваха да извират. Едни от тях носеха копия. Някои бяха голи.
Той хвърли празния пълнител, сложи нов и продължи да стреля.
Сега вече всичките бяха голи. Тъмните им кожи проблясваха на лунната светлина. Никой не носеше огнестрелно оръжие. Само ножове, мечове и копия.
Убих всичките сводници, помисли си той. Кои са тези? Резервите. Когато се справя и с тях, ще съм свободен и ще се прибера у дома.
Страхът обаче шепнешком вещаеше смъртта му. Погледна надолу и видя, че цевта на автомата беше клюмнала и се топеше от високата температура.
О, Господи, Господи, сега ще ме хванат. Ще ме повалят. Ще ми отрежат главата. О, Господи!
Дишаше тежко. Сърцето му препускаше. Направи рязко движение в леглото. По гърба му се стичаше струйка пот. Прокара ръка през влажната си коса и я избърса в чаршафа.
Погледна будилника.
Беше едва пет минути след полунощ. По дяволите. Този път ме връхлетя много по-рано от обикновено. Когато кошмарът му се появеше в четири или пет часа сутринта, можеше да стане, да излезе да закуси и да започне деня си. Когато кошмарите го нападаха толкова рано, се чувстваше много зле.
Изправи се замаян. Потта върху голото му тяло стана студена. В банята се изсуши с хавлиена кърпа. След това облече халата и отиде във всекидневната на апартамента. Запали всички лампи. Включи телевизора. Премина бързо през всички канали. Даваха някакъв филм, който току-що бе започнал. Извади бира „Хамс“ от хладилника, кутия фъстъци от шкафа и се върна във всекидневната.
Посегна да отвори бирата и видя, че ръката му трепери.
Когато изпълняваше задача, никога не трепереше.
Джаджмънт Ръкър е железен.
Само да можеш да го видят сега.
По дяволите тези отвратителни кошмари.
Ще изчезнат. Винаги изчезваха. Въпрос на време.
По-добре е да гледа филма.
Опита се.
Когато бирата свърши, отиде в кухнята за още една кутия. Отвори консервата и погледна през прозореца. Лунната светлина образуваше сребърна пътека по водата. От другата страна на залива, върху хълмовете над Сосалито, мъглата се беше разстлала бяла като пряспа сняг. В мъгла беше обвит и почти целият мост Голдън Гейт. От него се виждаше само върхът на северната му кула с мигащата червена светлина. Вероятно другата кула също се подаваше от мъглата, но остров Белведере закриваше тази част от гледката. Вслуша се в тихия вой на сирената, която предупреждаваше за мъгливо време, след това занесе бирата във всекидневната.
Тъкмо се канеше да седне на дивана, когато пронизителен мъжки писък разцепи тишината.
2
Джуд се ослуша пред вратата на апартамент номер 315. Отвътре се чуваше как някой диша тежко. Джуд потропа тихо на вратата.
В края на коридора от една врата надникна жена с ролки на главата.
— Хайде по-тихо? Ако не, ще извикам ченгетата. Знаете ли колко е часът?
Джуд й се усмихна.
— Да — каза той.
Гневът, който беше изкривил лицето й, изчезна. Тя му се усмихна подканващо.
— Вие сте новият наемател, нали? Този от апартамент 308? Казвам се Сали Ленард.
— А сега си легнете, госпожице Ленард.
— Случило ли се е нещо с Лари?
— Аз ще видя.
Като продължаваше да се усмихва, Сали затвори вратата.
Джуд почука отново.
— Кой е? — попита мъжки глас.
— Чух писък.
— Извинявайте! Събудих ли ви?
— Не, вече бях станал. Кой изкрещя?
— Аз. Нищо особено. Сънувах кошмар.
— И вие наричате това нищо?
Джуд чу да се дърпа предпазната верига. Вратата се отвори и той видя мъж по пижама на райета.
— Говорите, като че ли знаете какво представляват кошмарите — каза мъжът. Въпреки че разрешената му от съня коса беше бяла като мъглата, изглеждаше на не повече от четиридесет години. — Казвам се Лорънс Мейуд Ашър.