— За съжаление — продължи той — не можахме напълно да загърбим случката. Непрекъснато ни откриваше поредният журналист, който искаше да напише нещо неизвестно за злополучната туристическа атракция. Това винаги отключваше нови кошмари. Всяко голямо списание публикува статии за историята.
— Виждал съм някои от тях.
— Прочетохте ли ги?
— Не.
— Дрън-дрън сензации! Ах, тези репортери! Знаете ли какво представлява репортерът? „Писател, който чрез догадки си проправя път до истината и я прогонва с буря от думи.“ — Амброуз Биърс. Единственият път, когато позволих на един от тези драскачи да ме интервюира, той изопачи думите ми по такъв начин, че приличах на някакво недоразвито дрънкало. Журналистът беше стигнал до извода, че преживяването ме е умопомрачило! След това си промених името. Досега нито един от тези копелдаци не е успял да ме издири и аз престанах да сънувам кошмарите с чудовището, докато… то отново не си намери жертви.
— То?
— Официалната версия от времето на нападението върху бащата и децата Торн, е била, че това е „той“ — маниак, който си служи добре с ножа, нещо от порядъка на Джек Изкормвача. Всяко нападение, разбира се, се извършва от различен убиец.
— А истината не е тази, така ли?
— Изобщо не е такава. Става дума за звяр. Убиецът е винаги един и същи звяр.
Джуд не се опита да прикрие съмнението, което се появи на лицето му.
— Нека да ви сипя още едно кафе, Джадж.
4
— Аз не зная какво представлява чудовището — каза Лари. — Може би никой не знае. Но аз съм го виждал. С изключение на старата г-жа Маги Куч, аз най-вероятно съм единственият жив човек, който го е виждал. Това не е човешко същество, Джадж. Или ако все пак е човек, е някакъв неописуемо деформиран тип. И е много, много старо. Първото известно нападение се е случило през 1903 година. Тогава президент е бил Теди Рузвелт. Това е същата година, в която братята Райт са полетели в Кити Хок, за бога. Същата година чудовището убило трима души.
— А първият собственик на къщата?
— Тя оцелява. Това е вдовицата на Лайл Торн. Нейната сестра обаче е била убита. Както и двете деца на Лили. Властите прехвърлили отговорността за зверството върху един умствено недоразвит, когото хванали в покрайнините на града. Той бил обвинен, осъден и обесен от балкона на къщата. Още тогава изглежда е било наредено случаят да се прикрие. Знаели са, че обесеният е невинен.
— Защо трябва да са знаели?
— Звярът има големи животински нокти — каза Лари. — Остри и твърди като пирони. Дерат жертвата, дрехите, плътта. Пронизват тялото, за да го приковат към земята, докато чудовището… изнасилва жертвата.
Чашата започна да трака върху чинията. Той я остави на масата и сви пръстите си в юмруци.
— А вас…?
— За бога, не! Той изобщо не ме докосна. Мене не. Но аз видях какво направи на Томи там, в спалнята. Беше толкова… погълнат… за да се занимава с мен. Първо трябваше да свърши с Томи. Надхитрих го! Прозорецът ми остави гадни порязвания. А при падането си счупих ръката, но се измъкнах. Измъкнах се, по дяволите! Оживях, за да разкажа историята!
Той си сипа още едно кафе. Треперещата му ръка постави чашата обратно на масата. Питието като че ли му помагаше да възвърне самообладанието си. С много тих глас каза:
— Разбира се, никой не вярва на моята история. Свикнах да не я разказвам. Сега вече, предполагам, се убедихте, че съм луд.
Той погледна Джуд. В уморените му очи се четеше отчаяние.
Джуд посочи към изрезката от вестника.
— Там казват, че в „Къщата на Звяра“ са намерили смъртта си единадесет души.
— Фактите поне са верни.
— Убийствата са твърде много.
— Да, наистина.
— Някой трябва да сложи край на всичко това.
— Аз щях да го убия, ако имах смелост. Но, господи, като си помисля само, че трябва да вляза в тази къща през нощта! Никога! Не бих могъл никога да го направя.
— След това влизал ли е някой?
— През нощта? Само някой глупак…