Тя изкачи стълбите до входа на рецепцията и в дъното видя телефонна кабина. Отправи се към нея. Дървеният под скърцаше под краката й, като че ли стъпваше по обрулените от времето дъски на стар кей.
Влезе в кабината, пусна монетите в апарата и набра централата. Поиска разговорът й да се отчете по сметката на домашния й телефон. Свързаха я.
— Ало?
— Добро утро, Карън.
— О, не!
— Това вид поздрав ли е?
— Не ми казвай само, че ти се е повредила колата.
— Ти си ясновидка.
— Да дойда ли да те взема?
— Не, за съжаление ще трябва да го отложим днес.
— Защото все аз печеля, нали?
— Въпросът не е в това.
— Да не са променили свободните ти дни? А толкова добре си прекарвахме понеделниците. В кои дни си свободна сега — петък — събота, вторник — сряда?
— Ясновидството ти се изчерпа.
— Така ли?
— Обаждам ти се от вълшебния курорт Малкаса Пойнт, родно място на небезизвестната „Къща на Звяра“.
— Пила ли си нещо?
— За съжаление съм напълно трезва. Доколкото мога да изчисля, намираме се на около сто и петдесет километра северно от Сан Франциско. Плюс-минус петдесет.
— Мили боже! Не знаеш ли къде се намираш?
— Не съвсем. Сигурна съм, че ако намеря карта…
— А ти всъщност защо си хукнала така презглава? — преди Дона да успее да отговори, Карън продължи. — О, господи, да не би да е излязъл?
— Да, пуснали са го.
— Мили боже!
— Решихме, че е по-добре да изчезнем.
— Правилно. Какво искаш да направя?
— Кажи на мама и татко, че сме добре.
— Ами апартаментът?
— Можеш ли да изнесеш всичко на склад?
— Разбира се, ще се опитам.
— Можеш да се обадиш на фирмата „Бийкън“ или някъде другаде. Съобщи ми колко струва. Ще ти пратя чек.
— А как мога да се свържа с теб?
— Аз ще поддържам връзка.
— Ще се върнеш ли някога тук?
— Не зная.
— Как са могли да го пуснат? Как са могли?
— Предполагам, че се е държал добре.
— Господи!
— Всичко ще се оправи, Карън.
— Кога ще те видя отново? — тя беше готова всеки момент да се разплаче.
— Скоро всичко ще отмине.
— Да, ще отмине. Ако Рой случайно пукне от инфаркт или се преобърне от някой мост, или… — тя се разхлипа. — Господи, какво нещо… как можаха да му позволят?
— Не плачи, моля те. Всичко ще се оправи. Само кажи на мама и татко, че сме добре, а ние ще ти се обаждаме.
— Добре. Аз ще… ще се погрижа за твоя апартамент.
— Внимавай и се пази!
— Разбира се. И ти също. Целуни Санди от мен.
— Ще я целуна. Чао, Карън.
— Чао.
Дона затвори телефона. Пое дълбоко въздух, като се опитваше да овладее вълнението си. След това прекоси площадката пред входа. Вече слизаше по стълбите, когато чу как някаква врата се отвори със скърцане.
— Госпожо?
Тя се обърна и видя едно момиче, което стоеше на вратата на рецепцията. Вероятно беше дъщеря на собственика.
— Да?
— Вие ли сте със закъсалата кола?
Дона кимна.
— Позвъниха от сервиза на „Шеврон“. Техен служител и Куч са се погрижили за нея. Казаха, че ще ви потърсят, когато я докарат.
— Но ключовете са в мен.
— Те нямат нужда от ключове.
— Аз трябва ли да направя нещо?
Момичето повдигна едното си рамо. То беше голо, с изключение на презрамката на блузката. Очевидно не носеше сутиен и зърната на гърдите й прозираха под тънката материя, тъмни и набъбнали. Дона се запита как родителите й позволяват да се облича по този начин.
— Добре. Благодаря за съобщението.
— Пак заповядайте.
Момичето се врътна. Изрязаните дънки бяха цепнати отстрани и разкриваха мургавите й крака почти до хълбоците.
Това момиче само си търси белята, помисли си Дона. Ако Санди се обличаше така…