Дона слезе по стълбите и се отправи през паркинга към тяхното бунгало. Трябваше да изчака Санди да се приготви.
— Искаш ли да закусим тук, в мотела? — попита Дона. — Или да си опитаме късмета в града?
— Хайде да отидем в града — каза нетърпеливо Санди. — Надявам се, че имат понички. Умирам за една поничка.
— Аз пък умирам за чаша кафе.
Те излязоха. Санди присви очи, отвори дънковата си чантичка и извади слънчеви очила. Кръглите им стъкла бяха твърде големи за лицето й. Дона, която рядко носеше тъмни очила, реши, че с тях дъщеря й прилича на мравка, страхотна мравка наистина, но все пак мравка. Трябваше да внимава да не й го каже.
— Какво ти съобщи леля Карън? — попита Санди.
— Каза да те целуна.
— Тенис ли щяхте да играете днес?
— Да.
— Сигурно е била много изненадана.
— Тя разбра за какво става дума.
Стигнаха до пътя. Дона посочи вляво.
— Градът е насам — каза тя. — Имах чувството, че леля ти Карън никога не е чувала за Малкаса Пойнт. Въпреки всичко, мястото е красиво, нали?
Санди кимна. Слънчевите очила се плъзнаха надолу, по носа й. Тя ги бутна с пръст обратно.
— Тук е много е хубаво, но…
— Какво?
— О, нищо.
— Не, хайде, кажи ми.
— А ти защо трябваше да обясняваш на леля Карън?
— Какво да й обяснявам?
— Къде се намираме.
— Реших, че трябва да знае.
— Аха — Санди кимна и нагласи очилата си.
— Защо?
— Мислиш ли, че трябваше да й казваш? Сега знае къде сме.
— На никого няма да каже.
— Няма, освен ако той не я принуди.
Чуха, че идва кола и се качиха на изровения банкет, докато отмине.
— Какво искаш да кажеш, „да я принуди“? — попита Дона.
— Да я принуди да му каже. Както правеше с теб — принуждаваше те да му казваш разни неща.
Дона вървеше мълчаливо и вече не се наслаждаваше на свежия ароматен въздух. Представи си Карън, просната гола на леглото, завързана, а Рой до нея нагрява със запалка върха на отвертка.
— Ти никога не си виждала какво правеше с мен, нали? Той винаги заключваше вратата.
— О, никога не съм виждала това, което е правил в спалнята. Само когато те удряше. А той какво правеше с теб в спалнята?
— Причиняваше ми болка.
— Сигурно е било ужасно.
— Да.
— Как ти причиняваше болка?
— По много начини.
— Обзалагам се, че ще постъпи по този начин и с леля Карън.
— Не би посмял — каза Дона. — Не би посмял.
— Кога можем да си тръгнем оттук? — попита неспокойно Санди.
— Веднага щом поправят колата.
— Кога ще стане това?
— Не зная. Тази сутрин Аксел е отишъл там с човек от сервиза. Ако не се налага ремонт, можем да тръгнем веднага, щом я докарат тук.
— Така ще е най-добре — каза Санди. — Най-добре ще е да се махнем бързо оттук.
2
Решиха да закусят в „Ресторанта на Сара“, от другата страна на бензиностанцията „Шеврон“. След като разгледа поничките, изложени на витрината, Санди се отказа от тях. Поръча си бекон с яйца.
— Това място е отвратително — каза тя.
— Повече няма да се храним тук.
— Ха-ха.
Санди бръкна под масата и сбръчка нос от отвращение.
— Има лепната дъвка.
— Под масите винаги има дъвки. Някои от нас обаче са достатъчно разумни и не си пъхат ръцете там.
Санди подуши пръстите си.
— Отвратително!
— Защо не се измиеш?
— Обзалагам се, че тоалетната е истински „кенеф“ — каза тя и стана от масата, сякаш изгаряше от нетърпение да провери предположението си.
Дона я наблюдаваше усмихнато как пристъпва пъргаво към другия край на заведението. Сервитьорката се приближи и напълни с кафе голямата нащърбена чаша.
— Благодаря.
— Пак заповядай, мила.
Наблюдаваше как сервитьорката се отправя към друга маса. В следващия миг вниманието й бе привлечено от отварянето на вратата.
В заведението влязоха двама мъже. Изпитият изглеждаше твърде млад за бялата си коса. Въпреки че беше добре облечен, със син спортен костюм, в погледа му се четеше безпокойството на човек, който бяга от нещо. Мъжът до него би могъл да бъде негов бодигард. С дълбоки сини очи и лице, което й напомняше за дървена гравюра, той имаше уверения поглед на ченге. Или на войник. Или на водача от Колорадо, който преди много години ги беше завел с Карън на лов за елени, заедно с баща им.