— Вече сме ходили натам — каза момичето и кимна наляво.
— Добре.
Свиха надясно.
— Мислиш ли, че можем да заминем тази сутрин? — попита Санди.
— Не зная колко време ще е нужно. Намираме се поне на един час от мястото, където оставихме колата. Момичето от мотела не каза в колко часа Аксел е отишъл да я вземе.
— Ако няма да тръгваме веднага, защо не отидем да разгледаме „Къщата на Звяра“?
— Не знам, миличкото ми.
— За мен е на половин цена.
— Сигурна ли си, че наистина искаш да разгледаш такова зловещо място?
— Какво представлява то?
— Говори се, че е домът на ужасен Звяр, който убива хора и ги разкъсва. Това е мястото, където преди няколко седмици бяха убити онези трима души.
— О, това ли е мястото?
— Да, наистина.
— УУУУ! Можем ли да го видим?
— Не съм сигурна, че идеята ми харесва.
— О, хайде. Почти стигнахме. Моля те!
— Добре, нищо не ни пречи да проверим в колко часа започват посещенията.
3
Дона стоеше до северната част на желязната ограда и наблюдаваше зловещата, обрулена от времето къща. Изпитваше нежелание да се приближи до нея.
— Не съм сигурна, че ми се прави това, мила.
— Но ти каза, че ще проверим за посещенията.
— Не зная дали изобщо искам да вляза вътре.
— Защо не?
Дона сви рамене. Не искаше да изрази с думи мрачния страх, който усещаше.
— Не знам — каза тя.
Тя премести погледа си от издадения навън скосен прозорец нагоре към балкона с перилата. После зрително обходи разстоянието от триъгълното чело на островърхия покрив до кулата в южния край. Прозорците на кулата не отразяваха нищо. Покривът й представляваше стръмен конус и приличаше на шапка на вещица.
— Страхуваш се, че ще се шашнеш ли?
— Езикът ти достатъчно ме „шашка“.
Санди се засмя и нагласи слънчевите си очила.
— Добре, ще погледнем графика на обиколките. Но не ти обещавам нищо.
Запътиха се към будката за билети.
— Ако те е страх, ще отида сама.
— Ти няма да влезеш вътре сама, малка госпожице!
— За мен е на половин цена.
— Въпросът не е в това.
— А в кое е въпросът?
Можеш никога да не излезеш оттам, внезапно си помисли Дона. Пое дълбоко дъх. Въздухът, който ухаеше на високопланински бор, я успокои.
— В какво е въпросът?
Дона се опита да изкриви лицето си в зла усмивка и проломоти:
— Не искам Звярът да те изяде!
— Ти си ужасна!
— Но не толкова, колкото Звярът.
— Мамо! — смеейки се, Санди размаха дънковата си чанта.
Дона я улови с ръка, вдигна поглед и видя мъжа от кафенето. Очите му бяха приковани в нея. Усмихвайки му се, Дона отби следващата атака от страна на дъщеря си.
В ръката му забеляза син билет.
— Добре, скъпа, стига толкова! Ще направим обиколката. Ще разгледаме къщата.
— Наистина ли? — попита зарадвано.
— Рамо до рамо, ние ще се изправим пред ужасния Звяр.
— Ще го размажа с чантата си — каза Санди.
Докато вървеше към входа, Дона видя как мъжът небрежно се обърна към неспокойния си приятел и му заговори.
— Виж — Санди посочи над касата един дървен циферблат на часовник. На табелата отгоре пишеше: „Следващата обиколка започва в…“, а часовникът показваше десет. — Колко часът е сега?
— Почти десет — каза Дона.
— Ще влезем ли?
— Добре. Хайде да се подредим на опашката.
Те застанаха зад последния човек — дундест пубертет, скръстил важно ръце на корема. Без да помръдне крака, той се обърна целият и изгледа критично Дона и Санди. Каза тихо „Хм“, като че ли присъствието им го обиждаше и наведе рамене.
— Какво му става на този? — прошепна Санди.
— Шшшт.
Докато чакаха, Дона преброи четиринадесет души на опашката пред тях. Въпреки че осем изглеждаха деца, тя видя само две, които можеха да минат в категорията „деца под дванадесетгодишна възраст“, за които имаше намаление. Ако на никой от останалите не се полагаше билет с намаление, тя изчисли, че обиколката носи петдесет и два долара приход.
Никак не е зле, помисли си тя.