Приближи се до ръба на леглото. Изпод завивките се подаваше слабичко рамо, облечено в жълта пижамка. Дона го обхвана с ръка и нежно го разтърси. Момиченцето се търкулна по гръб и отвори очи. Дона го целуна по челото.
— Добро утро — каза тя.
Детето се усмихна. Отмести светлите си коси от очите и се протегна.
— Сънувах нещо.
— Хубаво ли беше?
Детето сериозно кимна с глава.
— Имах си кон, който беше целият бял и толкова голям, че трябваше да стъпвам на кухненския стол, за да го стигам.
— Значи наистина е бил ужасно голям.
— Истински великан — каза то. — Защо си станала толкова рано?
— Мислех си, защо да не си приготвим багажа, да се качим на колата и да направим една хубава ваканция.
— Ваканция ли?
— Ами да.
— Кога?
— Веднага.
— Ураа!
За един час се измиха, облякоха и приготвиха багажа, като взеха достатъчно дрехи за една седмица. Докато сваляха куфарите до навеса за коли, Дона вътрешно се бореше със силното си желание да се довери на Санди — да каже на момичето, че никога повече няма да се върне в този апартамент, че никога повече няма да спи в стаята си, никога повече няма да прекарва безгрижни следобеди на плажа Соренто, никога повече няма да види съучениците си. Дона се чувстваше гузна, но замълча.
Беше сива мрачна юнска утрин, обичайна за Санта Моника1. Дона излезе на шосето на заден ход. Огледа се нагоре и надолу. Нямаше го. Служителите от затвора го бяха оставили вчера сутринта в осем часа на автогарата в Сан Рафаел2. Достатъчно време, за да пристигне, да намери адреса й и да я потърси. Но от него нямаше и следа.
— Накъде искаш да тръгнем? — попита тя.
— Все ми е едно.
— Какво ще кажеш, ако потеглим на север?
— Какво значи север? — попита Санди.
— Това е посока — като юг, изток, запад…
— Мамо!
— Можем да отидем в Сан Франциско. Ще видим дали са боядисали хубаво моста. Можем да отидем още по на север — в Портланд, Сиатъл, Аляска или дори на Северния полюс.
— Ще ни стигне ли една седмица?
— Можем да останем и повече, ако искаме.
— Ами работата ти?
— Някой ще ме замества, докато ни няма.
— Добре тогава. Да тръгваме на север!
Магистралата Санта Моника беше пуста. Такъв беше и пътят към Сан Диего. Старият форд маверик се справяше чудесно и вдигна над сто.
— Отваряй си очите за ченгета — каза Дона. Санди кимна.
— Вече си на сто и шейсет, Голяма Мама.
— Внимавай как говориш!
В ниското се виждаше долината Сан Фернандо, залята от слънчева светлина. Жълтите изпарения на смога в този час на деня представляваха все още едва забележима мъгла, която се разстилаше ниско над земята.
— Как да ти викам тогава? — попита Санди.
— А защо не „мамо“?
— Не е интересно.
Спуснаха се към долината и Дона насочи колата към магистралата Вентура3. След малко Санди поиска разрешение да смени станцията на радиото. Превъртя на 93 KHJ. Дона я остави да слуша цял час и, едва когато помоли за кратка почивка, изключи радиото.
В по-голямата си част магистралата следваше морския бряг до Санта Барбара, след това се врязваше навътре в сушата и минаваше през залесен проход и тунел.
— Умирам от глад — каза Санди.
— Добре, скоро ще спрем да хапнем.
Спряха в един мотел близо до Санта Мария. И двете си поръчаха кренвирши с яйца. Дона въздъхна от удоволствие, когато отпи първата глътка кафе за деня. Санди, с чаша портокалов сок в ръка, я имитираше.
— Толкова ли зле изглеждам? — попита Дона.
— Какво ще кажеш, ако ти викам „Мама-Кафето“? — предложи Санди.
— Нека да бъде „Мама-Джава“4 и това е последно.
— Добре, ти си Мама-Джава.
— А ти коя си?
— Трябва да ми измислиш име.
— Какво ще кажеш за „Бонбонче мое“?
— Мамо! — Санди погледна възмутено.
Тъй като знаеше, че ще се наложи да спрат да заредят след един час, Дона си позволи със закуската да изпие три чаши от горещото силно кафе.
Когато Санди изпразни чинията си, Дона попита дали е готова да тръгват.
1
Санта Моника — курортен град в югозападна Калифорния, близо до Лос Анжелес, на залива Санта Моника — Б.пр.