— Дай да видя.
Таблото не беше твърдо и остави само червена рязка на челото на детето.
— Удари ли се някъде другаде?
— Ето тук.
— Където те държи колана ли?
Тя кимна и преглътна сълзите си.
— Добре, че го беше сложила.
Дона си представи как Санди разбива с главата си предното стъкло и излетява напред, назъбеното стъкло разрязва тялото й, което изчезва в мъглата и се изгубва завинаги.
— По-добре да не бях го слагала.
— Чакай да го махнем. Дръж се.
Момичето се облегна на таблото и Дона откопча предпазния колан.
— Хайде сега да излезем. Аз първа ще сляза. Не мърдай, преди да ти кажа.
— Добре.
Дона слезе от колата и се подхлъзна върху мократа тревиста повърхност на наклона. Тя се притисна до вратата, докато намери къде да стъпи.
— Добре ли си? — попита Санди.
— Дотук всичко е наред.
Дона се държеше здраво и се взираше в мъглата. Очевидно тук пътят завиваше наляво, а те не бяха забелязали завоя и се хвърлиха с предницата в канавката. Задницата на колата стърчеше на равнището на пътя. Ако мъглата не беше толкова гъста, щеше да се вижда от минаващите коли.
Дона внимателно си проправи път по хлъзгавия насип. Предният калник на маверика се беше забил в канавката. От процепите на предния капак със свистене излизаше пара. Дона пропълзя по капака, слезе от другата страна и се изкачи по наклона до вратата на Санди. Помогна на детето да слезе. Заедно се плъзнаха и спуснаха до дъното на канавката.
— Сега — каза Дона, като се опита гласът й да прозвучи бодро, — дай да видим какви са пораженията ти.
Санди извади карираната си блуза и я повдигна. Дона приклекна и свали дънките на момичето. През корема й минаваше широка червена рязка. Кожата на таза изглеждаше нежна и ожулена, като че ли с шкурка бяха свалени няколко слоя.
— Сигурно много щипе.
Санди кимна с глава. Дона започна да й вдига дънките.
— Трябва да отида на едно място.
— Избери си някое дърво. Чакай малко — тя се изкачи до колата и взе от жабката кутия с книжни кърпи. — Ето, можеш да използваш това.
Санди тръгна с кутията в едната ръка, а с другата придържаше дънките си. Вървеше по дъното на канавката. Изчезна в мъглата.
— Хей, намерих една пътека! — извика тя.
— Не се отдалечавай.
— Само малко по-нататък.
Дона чуваше как краката на дъщеря й шумно стъпват върху горския килим от изсъхнали клони и борови иглички. Стъпките й заглъхваха.
— Санди! Не отивай по-далече.
Стъпките спряха или пък напълно заглъхнаха в далечината и се сляха с останалите шумове на гората.
— Санди!
— Какво? — прозвуча раздразнено, но гласът й идваше от далече.
— Можеш ли да намериш пътя обратно?
— Стига, мамо.
— Добре, добре.
Дона се облегна назад и се подпря на колата. Потрепери от студ. Блузата й беше твърде тънка за това време. Реши да изчака Санди и след това да вземе якетата от задната седалка. Не искаше да мръдне от мястото си, докато не се върне детето. Тя чакаше, взирайки се в сивото мляко, където беше изчезнала Санди.
Изведнъж, вятърът разкъса мъглата.
— Това ходене до „кенефа“ продължи много дълго — каза Дона.
Санди не отговори, нито помръдна.
— Какво има, миличко?
Тя просто стоеше там, над канавката, неподвижна и безмълвна.
— Санди, какво става?
Дона почувства как я полазват студени тръпки по врата и рязко обърна главата си назад. Зад нея нямаше нищо. Обърна се отново към Санди.
— За бога, какво се е случило?
Дона хукна. Затича се към вцепенената, безмълвна фигура, която стоеше на края на гората. Тичаше през сивата неясна мрачина. Когато мъглата се разреди, видя как силуетът на дъщеря й се изкриви, докато накрая, на разстояние три-четири метра, от Санди не остана нищо, а само една борова фиданка, висока метър и двадесет.
— О, господи — промърмори Дона и силно изпищя. — Санди!
— Мамо — чу се далечен глас. — Мисля, че се загубих.
— Не мърдай.
— Няма.
— Не мърдай. Стой там, където си! Идвам!
— Побързай!
Една тясна пътечка през боровете като че ли водеше в посоката на гласа. Дона забърза по нея.
— Санди! — извика тя.