Преди три нощи д-р Рос ме посети и искаше да узнае на какво се дължи хладината ми към него. Въпреки че отдавна очаквах такъв изблик от негова страна, затрудних се да намеря отговор, който да не събуди подозренията му. Най-сетне, с преднамерена скромност и срам му признах, че като извършваме греха на прелюбодеянието, и двамата обричаме душите си и че не мога повече да погубвам себе си. За моя най-голяма изненада, Рос ми предложи да се оженим. Казах му, че не мога да живея с мъж, който ме е опозорил. Той подигравателно се изсмя и изтъкна, че вече съм била достатъчно опозорена, щом съм била женена за бандит и убиец. Използвах тази обида по адрес на починалия ми съпруг като претекст да изгоня д-р Рос от къщата си. Мисля, че повече няма да дойде.
Вчера пратих писмо на Етел. Съобщих й, че д-р Рос е оттеглил предложението си за женитба и че съм много покрусена. Помолих я да вземе Сам и Ърл за две седмици, защото смятам да отида до Сан Франциско, за да се разтуша. С нетърпение очаквам отговора й. Когато децата заминат за Портланд, ще мога да изоставя уморителната роля, която играех пред тях. Аз и Ксанаду ще имаме на разположение цялата къща.“
— „28 юни“ — прочете Дона. — Значи не е писала почти месец в дневника. „Утре децата се връщат от Портланд, придружени от Етел, която иска да ни гостува за неопределен период от време. С мъка на сърцето очаквам завръщането им.
Почти три седмици аз и Ксанаду живяхме необезпокоявани в къщата. С пристигането на другите, той ще трябва да се върне в мазето. Не знам дали сърцето ми ще издържи раздялата.“
„1 юли. Снощи, докато Етел и децата спяха, отидох в мазето. Вместо да ме посрещне с прегръдка, Ксанаду ме гледаше враждебно, застанал в ъгъла, близо до дупката си. Взе суровото говеждо, което му донесох. Сграбчи го в лапите си, вмъкна се в дупката и изчезна. Въпреки че го чаках до зори, той не се върна.
2 юли. Ксанаду не дойде.
3 юли. И тази вечер не излезе.
4 юли. Ако иска да ме унищожи като не се появява, мисля че успява. Знам какво ще направя, ако не се върне скоро.
12 юли. Нощите минават. Страхувам се, че той няма намерение да се върне. Знам, че постъпих глупаво като го пуснах да излезе от мазето. Той свикна с удобствата на къщата и с постоянното ми присъствие. Как би могъл да разбере, че беше наложително да се върне в мазето? Сигурно е решил, че го отблъсквам.
14 юли. Снощи, вместо да продължа нощното си бдение в мазето, бродих из обраслите с дървета хълмове зад къщата. Въпреки че не открих никаква следа от Ксанаду, довечера пак ще ги обиколя.
31 юли. Нощните ми излети из хълмовете не доведоха до нищо. Чувствам се съсипана. С изчезването на Ксанаду, изчезна всяка радост от живота ми. Дори и децата не ме правят щастлива. Ненавиждам ги с цялото си сърце, защото те бяха причината за тази загуба. Сигурно щях да ги откъсна неродени от утробата си, ако знаех каква мъка ще ми донесе съществуването им.
1 август. Прекарах нощта в мазето с надеждата, че Ксанаду ще се върне. Искаше ми се да се помоля, но не посмях да оскверня Бога. Накрая реших да сложа край на живота си.
2 август. Снощи изчаках Етел и децата да заспят. След това занесох дълго въже в мазето. Лайл често ми беше говорил за смърт чрез обесване. Ужасно се страхуваше от такава смърт, но накрая загина от куршум. Бих избрала друг начин, за да сложа край на живота си, но никой, освен примката, не ми изглеждаше сигурен.
Дълго се мъчих с въжето. Не можах да направя възела както трябва. Реших, че обикновена примка ще свърши работа. Болката от задушаването щеше да е непоносима, но само за миг.
Успях след доста опити да преметна примката през една от подпорните греди на мазето. Завързах другия край на въжето за централната колона. След това се качих на стола, който бях донесла за тази цел. С примката на шията се подготвих за смъртта си.
Изведнъж разбрах, че не мога да си отида от този живот, без да направя последен опит да видя моя скъп Ксанаду.
След като реших това, слязох от стола и се приближих до отбора на дупката. Коленичих. Извиках го. След като почаках няколко минути, без да чуя отговор, реших да го намеря. Ако ми беше писано да загина, докато го търся, още по-добре. Такава смърт щеше да ме спаси от мъчителното обесване.
Свалих си дрехите и се вмъкнах в дупката с главата напред, точно както го бях виждала да изчезва. Плътта ми се притискаше във влажната и студена пръст. Цареше пълен мрак. Тесният проход ми пречеше бързо да пълзя, затова напредвах бавно, лазейки по корем, като змия. Извивах се с мъка и влизах все по-надълбоко. Стените на тунела се затягаха около мен, затискаха ме, сякаш искаха да изстискат и последната глътка въздух от дробовете ми. Напрегнах се и продължих напред.