Когато не можех повече да мръдна, извиках Ксанаду. Зовях го с цялата болка на любовта и отчаянието. Виках името му, въпреки че дробовете ми пареха при всяко вдишване, но не можех да си представя, че ще умра, без да се сбогувам с моя любим.
Най-сетне дочух познатия шум от плъзгането на слузестата му кожа по глината. Чух свистенето на дъха му. Той бутна лицето ми с муцуната си и започна да го лиже.
Захапа косата ми с едрите си челюсти и запълзя назад, като ме теглеше. Болката беше добре дошла за притъпените ми усещания. Когато накрая пусна косата ми, усетих, че наоколо нямаше стени, които да ме притискат. Въздухът беше свеж. По-късно разбрах, че ме беше довел в подземното си леговище — една кухина, голяма колкото да може да стои изправен и да ляга в нея. Беше разположена на няколко метра под земята, точно в края на двора ми. Свежият въздух влизаше от скрит отвор над главите ни и от другите тунели, които водеха към хълма. Всичко това открих на сутринта. Когато Ксанаду ме довлече до леговището си, бях почти в безсъзнание и треперех от студ. Прегръдките на моя любим прогониха студа и скоро потънах в блажен сън.
Той ме събуди малко преди да съмне. Вече се бях съвзела. Ксанаду проникна в тялото ми и ме люби по-нежно от всякога, но със същата жар. Когато свършихме, той ме заведе до един отвор. От начина, по който се разделихме, разбрах, че довечера ще дойде.
Минах гола по росната трева под сивотата на утрото.
Прекарах сутринта в усамотение и размисъл. Малко преди пладне мислите ми бяха прекъснати от млад мъж на име Гюс, който искаше да свърши някаква работа срещу храна. Дървата трябваше да се нацепят, затова му възложих да се заеме с тях. По-голямата част от следобеда чувах екливия звук на брадвата му. През цялото това време продължих да обмислям намеренията си.
Нощ е. Гюс вечеря с нас и си тръгна. Децата спят. Етел още не се е оттеглила в стаята си, но няма значение. Ксанаду чака. Ще го пусна в къщата и отново ще разполагаме изцяло с нея.“
— Това ли е всичко? — попита Джуд.
Дона кимна.
Двадесет и първа глава
Време е.
На слабата светлина, която се процеждаше през пердетата, Рой се облече. Изправи се и погледна двете момичета. Голите им тела изглеждаха много тъмни на фона на белите чаршафи.
Искаше да подпали бунгалото. Огънят щеше да се погрижи за момичетата и за следите, които е оставил. Един пожар можеше да свърши идеална работа, но само ако се разрази със закъснение.
Трябваше му свещ.
С цигара или пура също можеше да се подпали тлеещ огън, но той и това нямаше.
Може пък момичето да има.
Клекна до оскъдната купчина с дрехи и вдигна тениската на момичето. По нея нямаше джобове. Взе отрязаните дънки и прерови джобовете. Нищо.
По дяволите!
Не можеше да подпали стаята и да избяга. Трябваше му време. Толкова, че да отиде в номер 12, след това в номер 9 и да успее да се отдалечи с колата на Дона колкото е възможно повече.
Спокойно.
По дяволите, ще трябва да подпали и другите две бунгала.
Не става.
Трябва да зареже тая работа.
Изведнъж се усмихна. След като не може да измисли как да сътвори тлеещ огън, за да подпали това място, няма за къде да бърза. Разполага с много време, така че няма за какво да се притеснява.
Сега ще почисти, за да е сигурен, че не е оставил отпечатъци.
Той обиколи стаята с тениската в ръка и изтърка навсякъде, където си спомняше, че се е докосвал. После това му се стори безсмислено. Не знаеше защо, но усети тъпа болка в стомаха си, сякаш нещо не беше наред — нещо, за което беше забравил.
Свали раницата на земята. Освен гумираното платнище и спалните чували от нея се изтърколиха четири кутии спагети със сос „чили“.
Беше гладен. Болката беше от това.
Изтри консервите с тениската.
Не, не беше само глад. Нещо друго не беше наред.
Избърса алуминиевата опаковка.
По дяволите!