— Искам да вляза! — извика непознатият.
Дона пак поклати глава:
— Не!
Мъжът се усмихна, като че ли си играеха на някаква игра.
— Ще вляза!
Той пусна дръжката на вратата и скочи в канавката. Когато краката му докоснаха земята, той се залюля. Запази равновесие и погледна през рамо към Дона, сякаш искаше да види дали е оценила скока му. Усмихна се. Затътри се из канавката, куцайки силно. Мъглата малко по малко го обгръщаше, докато съвсем го погълна.
— Какво прави сега? — попита Санди от пода.
— Не зная.
— Отиде ли си?
— В канавката е. Не го виждам. Мъглата е много гъста.
— Може би ще се изгуби.
— Може би.
— Кой е той?
— Не зная, миличко.
— Нещо лошо ли иска да ни направи?
Дона не отговори. Тя отново видя тъмна фигура в мъглата, фигурата бавно придоби ясни очертания и се превърна в непознатия куцащ мъж. В лявата си ръка носеше камък.
— Връща ли се? — попита Санди.
— Идва насам.
— Какво прави?
— Миличко, искам да седнеш.
— Какво?
— Седни на мястото си. И когато ти кажа, скочи навън и бягай. Стигни до гората и се скрий.
— А ти?
— Аз също ще се опитам да дойда. Но ти ще избягаш, когато ти кажа, без да се съобразяваш с мене.
— Не искам. Няма да тръгна без теб.
— Сандра!
— Няма!
Дона видя как мъжът се изкачи по насипа. Хвана се за дръжката на колата, за да се издърпа нагоре. След това почука по прозореца както преди това и посочи ключалката. Усмихна се.
— Аз ще вляза — каза той.
— Махай се!
Мъжът вдигна сивия клинообразен камък в лявата си ръка. Почука с него по стъклото, след това я погледна.
— Добре — каза му Дона.
— Мамо, недей.
— Не можем да останем тук, вътре — каза тя тихо.
Мъжът се ухили, когато Дона се пресегна към вратата.
— Приготви се, миличка.
— Не!
Тя повдигна ключалката, дръпна ръчката на вратата и я натисна с тялото си навън. Вратата изхвръкна, люшна се и удари мъжа. Като нададе вик на изненада, той се търкулна назад, а камъкът изхвърча от ръката му. Преметна се презглава и падна в канавката.
— Сега!
— Мамо!
— Да тръгваме!
— Той ще ни настигне!
Дона го видя да лежи неподвижно по гръб. Очите му бяха затворени.
— Всичко е наред — каза тя. — Виж. Той е повален на земята.
— Преструва се, мамо. Ще ни хване!
Дона висеше на вратата, с единия си крак беше стъпила върху хлъзгавата трева, и гледаше мъжа. Ръцете и краката му бяха разперени по странен и комично уродлив начин. Беше в безсъзнание или мъртъв.
Дали не се преструваше?
Тя прибра крака си в колата, затвори вратата и я заключи.
— Добре. Ще останем тук.
Момичето въздъхна и се снижи на пода, пред предната седалка.
Дона успя да й се усмихне.
— Добре ли си?
Тя кимна.
— Студено ли ти е?
Още веднъж кимна. Дона се обърна и протегна ръка към задната седалка. Взе якето на Санди, след това своето.
Сгушена на седалката и облегната на предната дясна врата, Санди се зави цялата и остави непокрито само лицето си.
Дона облече синьото си яке.
Мъжът навън лежеше неподвижен.
— Почти се здрачи — прошепна Санди.
— Да.
— Той ще се върне за нас, когато стане съвсем тъмно.
— Нужно ли е да говориш такива неща?
— Извинявай — каза момичето.
— Освен това, едва ли ще се върне. Мисля, че е ранен.
— Преструва се.
— Не знам.
Дона беше облегнала брадичката си на волана и наблюдаваше непознатия. Гледаше дали ще раздвижи ръка или крак, дали ще помръдне главата си, дали ще отвори очи. След това се опита да види дали диша.
При падането фланелата под разкопчаното му яке се беше вдигнала и оголила корема му. Тя го огледа внимателно. Като че ли не се движеше, но разстоянието беше голямо, така че можеше да не забележи някое повдигане или спадане на гръдния кош, дори и мъжът да дишаше.
Особено при това окосмяване.
Сигурно целият е покрит с косми — от главата до петите. Не, главата беше обръсната. Дори темето. На върха имаше нещо като едва набола тъмна четина, като че ли не я беше бръснал от няколко дни.