Къщата на Карън и Боб! Така и не разбра със сигурност дали е изгоряла или не. Ако къщата не се е подпалила, ченгетата ще намерят всички доказателства, които са им нужни.
Добре де, може и да се е подпалила, но той да не е чул. Все пак, поне тук трябва да е предпазлив.
Да не оставя следи.
Да не оставя свидетели.
Огледа стаята, за да види дали не е пропуснал нещо. Когато се убеди, че всичко е добре почистено, отиде в банята и се изпика. Върна се в стаята. Наведе се, подви крачола си и измъкна ножа от калъфа.
Един точен удар през гърлата им ще свърши работа. Ще се отдръпне, за да не се напръска.
Изправи се с ножа в ръка.
Направи една крачка към леглото на Джони и видя, че я няма.
Невъзможно!
Втурна се към леглото и прокара ръце по чаршафите, за да се убеди, че очите му и тъмнината не са го заблудили. Не, леглото беше празно. Джони някак си беше успяла да разхлаби въжето.
Погледна между леглата. Нямаше и помен от нея.
Под леглото?
Дръжката на вратата изщрака. Рой погледна, видя как малкото момиче посегна и я натисна. Вратата се отвори за миг и се затвори.
— По дяволите! — прошепна Рой.
Той изтича до вратата, отвори я широко и излезе. Тихо я затвори. С изключение на няколко осветени бунгала, паркингът беше тъмен. Рой погледна наляво, защото си помисли, че е тръгнала към рецепцията. Нямаше я. Погледна надясно. Пак нищо. Може би е избягала зад бунгалото.
— Добре — прошепна той. — Добре.
Най-напред ще свърши с другата.
Опита се да завърти дръжката. Тя не помръдваше, сякаш беше замръзнала.
Беше се заключил. Ключовете бяха вътре.
Пое дълбока, несигурна глътка въздух. Изтри потта от дланите си и бързо заобиколи бунгалото.
Пред него се разстилаше тъмнина и гора. Чуваше се песента на щурците.
Трябваше му фенерът.
Беше го оставил вътре.
Като стъпваше безшумно, влезе в тъмното, за да потърси Джони!
Малка кучка!
Толкова здраво стискаше ножа, че ръката го заболя.
Ще я разпори! Господи, само да му падне, ще разпори тая малка кучка! Отгоре до долу.
— Къде си? — тихо каза той. — Да не мислиш, че можеш да се скриеш от мен, малка кучко. Познавам те по миризмата. Ще те надуша.
Двадесет и втора глава
1
— Това е — каза Дона. — Лили е пуснала Звяра в къщата, за да убие децата и Етел.
— Да, изглежда е станало точно така — съгласи се Джуд.
— Но Маги не разказа за това по време на обиколката. Тя каза, че Лили се е залостила в спалнята си, спомняш ли си?
— Мисля — каза Джуд, — че Маги много лъже.
— А дали излъга като каза, че Лили е полудяла?
— Надали. Лесно може да се разбере. Трябва да намерим местен вестник от тогава и да проверим. Лили сигурно е откачила. Ако наистина е предизвикала убийството на собствените си деца, това със сигурност я е довело до лудост. От това, което прочетохме, в оня момент не й е трябвало много.
— И гледката на Ксанаду, който разкъсва децата й, е била капката, която е преляла.
— Вероятно.
— Много ми е интересно какво ли е правил Ксанаду, когато вече я нямало. Мислиш ли, че е останал в къщата.
— Възможно е. А може и да си е отишъл, и да е продължил да живее, както е живял преди появата на Лили.
— Но той се е върнал — каза Дона, — когато Маги Куч и семейството й са се нанесли. Може би през цялото време е очаквал, че Лили ще се завърне. Когато е видял, че някой живее в къщата, може би е решил, че тя си е дошла.
— Не знам — каза Джуд. — Направо не знам какво да мисля за всичко това. Дневникът разбива моята хипотеза. Ако приемем, че не е подправен. Но аз мисля, че е истински — в смисъл, че самата Лили Торн го е писала. Никой друг няма причина да разкаже такава история.
— Ами Маги?
— Когато го намерихме, дневникът беше заключен. Ако тя го е писала и си е измислила всичко, щеше да го използва по някакъв начин. Може би щеше да го публикува, да го предлага като сувенир след обиколката, или нещо подобно. Мисля, че го е запазила за свое собствено…
Почукването на вратата накара Джуд да млъкне. Взе пистолета си.
— Попитай кой е — прошепна той.
— Кой е?
— Мамо? — гласът на детето се даваше от страх.