— Щом отиваме по-рано — каза Санди, — можем ли да влезем вътре?
— Чуваш ли се какво говориш?
— Може да помогнем на Лари и Джуд.
— Ще се оправяш и без нашата помощ.
— Мен не ме е страх от Звяра.
— А би трябвало.
— Можем да вземем пушката на Джуд и да влезем.
— Куршумите не го ловят. Не чу ли какво ни казаха по време на обиколката?
— Чух. Маги каза, че мъжът й го застрелял.
— Да-да. Чула изстрели. А той може и да не го е улучил. Все едно, няма да приближаваме къщата.
Градът изглеждаше пуст, докато Дона караше из него. Няколко коли бяха паркирани пред затворените магазини и изглеждаха така, сякаш шофьорите им ги бяха изоставили, за да избягат от тъмнината. Уличните лампи осветяваха безлюдните кръстовища. Светофарите мигаха с предупредителна оранжева светлина.
Дона свърна вляво от пътя и спря пред железарския магазин „Арти“. Фаровете се отразиха във витрината. Тя ги изключи.
— Виждаш ли къщата?
Санди се взря в тъмнината през страничния прозорец.
— Само предния двор.
Дона погледна към края на колата и видя само предната част на оградата и будката за билети.
— Май ще трябва да изляза.
— И аз.
— Добре.
Тихо затвориха вратите и застанаха пред колата. Гумените им подметки безшумно стъпваха по тротоара. Завиха покрай магазина и спряха до желязната ограда.
Между стената и оградата минаваше тясна пътека, която водеше към задната част на магазина. Ниска дървена врата преграждаше пътя. Дона я отвори и стъпи на пътеката. Прилепи се до стената на магазина, така че да не се вижда откъм улицата.
Санди я хвана за ръката.
В „Къщата на Звяра“, оттатък ливадата, всичко беше тихо. Дървената й облицовка, огряна от лунната светлина, изглеждаше избеляла и напукана. Под стрехите и балконите падаха плътни сенки, които приличаха на дълбоки дупки.
Дона погледна към тъмните прозорци на дневната. Вдигна очи към един от прозорците в спалнята на Лили Торн. След това плъзна поглед по сивата стена към прозорците на спалнята на Маги. Навремето Лари беше успял да избяга през него. Спомни си восъчната фигура, която стоеше пред прозореца и се опитваше да го отвори.
— Колко е часът? — прошепна Санди.
Дона наклони циферблата на часовника си към лунната светлина.
— Единадесет и половина.
— Закъсняват.
— Спокойно.
— Ами ако не излязат?
3
— Мама му стара! — Джуд усети паника в гласа на Рой. — По дяволите, някой идва! Ей, вие двамата, къде сте? Да ви вземат мътните!
Джуд застана на колене така, че да остави място на Лари да може да вижда през процепа. Премести пистолета в лявата си ръка и избърса изпотените си длани в крачола на дънките. След това извади фенера.
— Ей, къде сте? — Рой сякаш разбра, че няма смисъл да ги вика и тихо каза: — Господи!
Джуд чу как едно стъпало изскърца.
— Ей, кой си ти? А? Можеш ли да ми помогнеш? Там има двама, дето ме завързаха. Искам да кажа, че не съм влязъл незаконно. Тия ме довлякоха. Можеш ли да ми… по дяволите. По дяволите! ПОМОЩ!
Джуд чу тих, хрипкав смях.
— Господи! — Рой започна да плаче. — Господи, мили Боже! — той хлипаше. — О, Господи, махни го! Махни това чудовище!
Джуд чу как Лари изстена от ужас.
Рой изпищя, когато звяра скочи върху него. Изглежда ноктите му разкъсаха гръкляна и викът му секна.
Джуд отвори вратата. Насочи фенера и го включи. Бялото, ръмжащо същество върху гърба на Рой рязко обърна глава, за да се огледа. От зъбите му висеше окървавена плът.
Джуд чу, че Лари извика зад него.
Преди да успее да вдигне пистолета си, Лари го блъсна. Джуд се изтърколи в коридора. Лари, викайки, скочи над него. Джуд вдигна фенера. Насочи го към дръпнатите очи на звяра в мига, в който Лари връхлетя върху животното. Видя, че Лари замахна. Острието на мачетето проблесна. Чу глух звук и видя как бялата, гола глава се изтърколи в тъмнината. От прерязания врат бликна кръв. Мъртвото тяло се свлече от гърба на Рой. Джуд чу глухите удари на главата, която падаше от стъпало на стъпало.
— Убих го — прошепна Лари.
Джуд коленичи.
— Убих го. Мъртъв е! — Лари заби мачетето като брадва в гърба на мъртвия звяр. — Мъртъв! — той пак замахна. — Мъртъв, мъртъв, мъртъв! — удряше след всяка казана дума.