Трябва да си обръсне корема, помисли си тя.
Погледна го отново. Пак не можа да забележи никакво движение.
Сивите му панталони се бяха смъкнали до таза и разкриваха ластика на долното бельо. Беше обут в широки долни гащи. На райета. Дона погледна към краката му. Маратонките бяха мръсни и закрепени със скоч.
— Санди?
— Ммм.
— Стой Вътре.
— Какво правиш? — гласът на детето беше изпълнен със страх.
— Излизам за секунда.
— Недей!
— Нищо не може да ни направи, миличка.
— Моля те!
— Мисля, че е умрял.
Тя отвори колата и слезе внимателно. Заключи вратата. Провери я. Като се държеше за колата, за да пази равновесие, тя слезе по насипа. Застана над мъжа. Той не помръдна. Закопча якето си и клекна до него.
— Хей — каза тя. Разтърси рамото му. — Хей, добре ли си?
Тя постави длан на гърдите му, почувства как се движат нагоре-надолу, усети лекото туптене на сърцето му.
— Събуди се! Искам да ти помогна. Ранен ли си?
В нарастващата тъмнина Дона не забеляза движението му. Изведнъж ръката в ръкавица я сграбчи за китката.
4
Дона извика стреснато и се опита да се измъкне. Не можа да се освободи от здравата хватка на мъжа.
Той отвори очи.
— Пусни ме. Моля те.
— Боли — каза той.
Стисна я още по-здраво. Беше я хванал някак си странно. Дона погледна надолу и видя, че той я държи само с два пръста и палеца на дясната си ръка. Другите два пръста на ръкавицата стърчаха изправени. У нея се надигна леко отвращение, когато разбра, че най-вероятно тези пръсти липсват.
— Съжалявам, че те боли — каза Дона, — но сега ти ми причиняваш болка.
— Ще избягаш.
— Няма. Обещавам.
Той леко отпусна ръката й.
— Не исках да ти направя нищо лошо — каза той. Звучеше като че ли ще заплаче всеки момент. — Просто исках да вляза в колата. Не трябваше да ме нараняваш.
— Уплаших се.
— Исках само да вляза.
— Къде те боли?
— Тук — той посочи задната част на главата си.
— Не виждам нищо.
Пъшкайки, той се преобърна. На мястото, където беше лежала главата му, Дона различи камък. Въпреки че нощта беше тъмна и тя не можеше да бъде абсолютно сигурна, но като че ли нямаше кръв. Тя докосна главата му, опипа мекото окосмяване на четината и напипа цицина. След това разгледа пръстите си. Потърка ги един в друг. Нямаше никаква кръв.
— Казвам се Аксел — каза мъжът. — Аксел Куч.
— Аз съм Дона. Мисля, че ударът не е опасен.
— Даа-нъ.
— Да.
— Дона.
— Аксел.
Той се повдигна на ръце и колене. Обърна лице към нея.
— Само исках да вляза в колата.
— Всичко е наред, Аксел.
— Трябва ли да си вървя сега?
— Не.
— Мога ли да остана?
— Може би заедно ще се махнем оттук. Ще ни закараш ли да потърсим помощ?
— Аз карам добре.
Дона му помогна да се изправи.
— Защо не изчакаме да се вдигне мъглата и тогава да тръгнем.
— У дома.
— В твоя дом?
Той кимна с глава.
— Там е сигурно.
— Къде живееш?
— В Малкаса Пойнт.
— Това наблизо ли е?
— Ще отидем там.
— Къде се намира това, Аксел?
Той посочи в тъмното. На север.
— Ще отидем у нас. Там е безопасно.
— Добре. Но трябва да изчакаме да се вдигне мъглата. Ти — в твоята кола, а ние — в нашата.
— Ела с мен.
— Когато се вдигне мъглата. Довиждане.
Страхуваше се, — че ще се опита да й попречи да влезе при Санди, но не го направи. Тя затвори вратата и спусна прозореца.
— Аксел!
Мъжът се приближи, накуцвайки.
— Това е дъщеря ми Санди.
— Санди-и-и — провлече името той.
— Това е Аксел Куч.
— Здравейте — поздрави го Санди с тих и несигурен глас.
— Ще се видим по-късно — каза Дона и вдигна прозореца.
Няколко мига Аксел гледаше втренчено и мълчаливо в тях. След това се изкачи по наклона и изчезна.
— Какво му има? — попита момичето.
— Мисля, че е малко… муден.
— Искаш да кажеш недоразвит?