Не можеше да повярва.
Лъскавото, широко острие потъваше в гърдите му.
Тя не може да го направи, помисли си той.
Опита се да натисне спусъка.
Ръката му не се помръдна.
Тя не може!
Двадесет и шеста глава
Джони лежеше на една страна в студената тъмнина, в празното пространство под пода на последното бунгало. Беше се свила на кълбо. Здраво стискаше зъби, за да не започнат да тракат.
Мъжът никога нямаше да я открие тук.
Никога.
След като избяга преди няколко часа, той дори не дойде да надникне под бунгалото. Все пак, може би ще се върне.
Не смееше да шавне.
Камъчетата се забиваха в кожата й. От време на време я полазваха разни щипещи буболечки. Представи си, че това са гъсеници и калинки. Остави ги да пълзят.
Най-лошото беше студът. Ако трепереше много силно, може би мъжът щеше да чуе и отново да я хване.
Мина доста време.
Усети, че наблизо нещо се движи. Животно.
Затаи дъх.
До нея достигна едно тихо „мяу“.
Котката се приближи в тъмното и застана до краката й. Беше пухкава и топла. Мъркаше силно.
— Маци — прошепна тя.
Погали я по главата и гърба.
Котката се остави да я вземе. Момиченцето я притисна нежно към гърдите си. Мъркането й беше толкова силно, че тя се изплаши, да не би мъжът да го чуе и да я открие.
Скоро престана да трепери.
Някакъв шум отгоре стресна котката. Тя скочи и изчезна.
Джони напрегнато слушаше.
Стъпки по пода на бунгалото.
Вратата се отвори. Видя две боси стъпала на стълбите пред бунгалото.
— Момиченце? — извика тя.
Краката се обърнаха. По-голямото момиче се наведе и погледна под бунгалото.
— Тук ли си?
— Да.
— Цяла нощ ли ще стоиш там?
— Той отиде ли си?
— Мисля, че да. И то отдавна. Досега се мъчих да се развържа.
Джони се обърна по корем и започна да пълзи към приятелката си.
Епилог
— Кога ще ни махнат веригите?
— Когато се убедят, че няма да избягаме — каза Дона.
— Аз няма да бягам.
Дона присви очи в тъмното. Виждаше само размазано бяло петно там, където седеше дъщеря й, обградена с възглавници.
— Аз пък бих избягала на секундата.
— Защо?
— Ние сме затворници.
— Не ти ли харесва? — попита Санди.
— Не.
— Рози не ти ли харесва?
— Не.
— А на мен да. Само дето е грозна като Аксел.
— Няма как да е иначе, нали са близнаци.
— Тя е малоумна.
— Да.
— Кой ти харесва повече: Сет или Джейсън?
— Никой.
— Аз харесвам повече Сет — каза Санди.
— Аха.
— Няма ли да ме попиташ защо?
— Не.
— Хайде стига, мамо. Сърдиш им се, защото убиха Джуд. Не го убиха те, а Маги. При това той си го заслужаваше.
— Санди!
— Виж колко уби. Шест! Ами да, пада му се.
— Млъкни, по дяволите! — след това се засрами, че говори с такъв език на дъщеря си.
— Добре, поне, че не пипна Сет и Джейсън — каза Санди.
— Много жалко, че не успя.
— Само така говориш. Казваш го нарочно. Знам, че ги харесваш. Не съм глуха.
— Е, не ми е приятно да стоя прикована в тъмното. Въобще тук не ми харесва. А и храната е отвратителна.
— Маги ще ти разреши да готвиш, ако я помолиш. Уик ми каза, че някой ден можем да отидем с колата до Санта Роза и да купим продукти. Щом веднъж започнат да ни имат доверие, ще правим каквото си искаме.
— Най-много искам отново да видя слънцето.
— И аз, мамо.
— Наистина ли?
— Още ли мислиш, че си бременна.
— Да.
— От кого ли ще е бебето? Обзалагам се, че от Джейсън.
— Не знам.
— Аз пък искам да имам бебе от Сет.
— Шшт. Май че идват.