— Не е хубаво да се говори така, Санди.
— Имаме такива в училище. Недоразвити. Знаеш ли как се наричат? Специални ученици.
— Това звучи много по-добре.
— Да, сигурно. Къде отиде?
— В колата си.
— Изчезна ли? — в гласа на Санди личеше надежда.
— Не. Ще изчакаме да се разреди мъглата и той ще ни откара оттук.
— Ще заминем с неговата кола?
— Нашата не може да се помръдне.
— Зная, но…
— Би ли предпочела да останеш тук?
— Страх ме е от него.
— Само защото е малко странен. Ако искаше да ни стори нещо лошо, досега можеше да го извърши. Не би могъл да мечтае за по-подходящо място от това.
— Може да е така, но може и да не е.
— Така или иначе не можем да стоим повече тук.
— Зная. Баща ми ще ни намери — очите на детето бяха като черни дупки, издълбани върху овала на лицето й. — Той вече не е в затвора, нали?
— Не, не е. Районният съдия… спомняш ли си г-н Голдстайн… ми се обади тази сутрин. Пуснали са баща ти вчера. Г-н Голдстайн ни предупреди.
— И ние бягаме, така ли? — Да.
Момичето потъна в мълчание. Дона, облегната на волана, затвори очи. За миг тя заспа. Събуди се от тихо хлипане.
— Санди, какво има?
— Няма никакъв смисъл.
— Кое няма никакъв смисъл?
— Да бягаме. Той ще ни настигне.
— Миличко!
— Ще ни хване!
— Опитай се да поспиш, котенце. Всичко ще се оправи. Ще видиш.
Детето утихна, само от време на време подсмърчаше тихо. Дона се беше облегнала на волана и се мъчеше да заспи. Когато се унесе, сънят й представляваше напрегната болезнена полусъница, трескава и изпълнена с кошмарни сънища.
Наложи се да излезе. Ако мозъкът, гърбът, краката и ръцете й все още издържаха на това мъчение, пикочният й мехур не можеше.
Като взе кутията с книжните салфетки, която лежеше на пода до Санди, тя изпълзя тихо от колата. Потрепери от студения въздух. Дишаше дълбоко. Завъртя главата си няколко пъти. Опита се да раздвижи схванатите мускули на шията. Нямаше особена полза. Заключи вратата и леко я затвори.
Преди да пусне дръжката, погледна над покрива на колата. Върху банкета на пътя, на пет метра от задницата на маверика, беше спряла камионетка.
Аксел Куч седеше на покрива на кабината. Краката му висяха върху предното стъкло. Лицето му, обърнато към небето, се осветяваше от пълнолунието. Той гледаше луната като в транс.
Дона се спусна тихо по насипа. От дъното на канавката виждаше главата на Аксел. Гледаше го, докато разкопчаваше кадифените си джинси. Голямата му глава беше отметната назад, а устата — широко отворена. Тя клекна близо до колата.
Кожата й почувства студения вятър.
„Беше ми студено, както тогава. И панталоните ми бяха смъкнати.“
Всичко ще се оправи, помисли си тя.
„Той ще ни подуши.“
Когато свърши, Дона се изкачи по насипа до пътя. Аксел, който продължаваше да седи върху покрива на кабината, изглежда не я забеляза.
— Аксел?
Ръцете му трепнаха. Той я погледна и се усмихна.
— Дона — каза той.
— Мъглата се е вдигнала. Дали можем да тръгваме вече?
Без да каже нито дума, той скочи на земята. Когато стигна асфалтовото платно, левият му крак хлътна в някаква дупка, но той успя да запази равновесие.
— Какво става? — извика им Санди.
— Тръгваме.
Тримата разтовариха маверика и прехвърлиха куфарите в ремаркето на камионетката. След това се качиха в кабината. Дона седна между Аксел и дъщеря си.
— Запомни къде оставяме колата — каза тя на Санди.
— Ще се върнем ли за нея?
— Разбира се.
Аксел изкара камионетката на шосето. Усмихна се на Дона. Тя отвърна на усмивката.
— Миришеш хубаво — подхвърли той.
— Благодаря.
След това млъкна. По радиото Джини Райли пееше „Долината на арфите“. Дона заспа преди края на песента. Когато отвори очи, видя, че светлините на фаровете осветяват завоите по пътя и пак ги затвори. Събуди се отново, когато Аксел започна да припява на радиото с плътния си нисък глас, но пак се унесе в сън. Събуди я потупване по крака.
Беше ръката на Аксел.
— Пристигнахме — каза той.
Фаровете осветиха метална табела, на която пишеше: „ДОБРЕ ДОШЛИ В МАЛКАСА ПОЙНТ, население 400 жит. Карайте внимателно.“