— Около десет.
Точно в десет часа на алеята спря малка синя кола. Помили наблюдаваше стройната фигура и дългата пепеляворуса коса на Ейми, вързана на опашка, докато тя се приближаваше по пътеката. Направи й впечатление, че в стойката й и в начина, по който беше пъхнала ръце в джобовете на късите си панталони и е изправила раменете си, има нещо агресивно.
— Не знам — промърмори Помили и тръгна към вратата, да й отвори.
— Какво не знаеш? — попита Адам, като вдигна глава от документите, разпръснати по масата.
— Шшт — даде му знак да замълчи Помили.
След като влезе при тях обаче, момичето създаде съвсем друго впечатление. Представи се и веднага, се приближи до бебето, което беше в кошарката, поставена насред кухнята.
— Здравей, Хана! — Ейми внимателно протегна ръка, докато Хана я хвана за пръста. — Добро момиче. Стискаш здраво. Искаш ли да станем приятелки?
Помили и Адам се спогледаха. Вниманието на Ейми изглеждаше непресторено. След като поговори с нея няколко минути, Помили стигна до извода, че Елейн не е оценила напълно уменията й. Момичето се занимаваше с гледане на деца от тринайсет годишна възраст и неотдавна беше работила в семейство с близнаци на една година. Имаше намерение да учи за детска учителка.
Уговориха се Ейми да идва няколко следобеда в седмицата, за да се грижи за бебето, докато Помили събира материали за бъдещата си книга, и да остава вечер, ако двамата с Адам решат да излязат. Когато момичето си тръгваше, Помили я изпрати с думите:
— Много се радвам, че Елейн те препоръча, Ейми. Искаш ли да ме питаш нещо?
— Да… Аз… Всъщност няма значение.
— Какво има?
— Нищо, честно ви казвам, нищо.
Когато Ейми се отдалечи, Адам тихо отбеляза:
— Детето се страхува от нещо.
10
Хенри Спрейг седеше на канапето до големите прозорци на всекидневната и държеше в скута си албум. Фийби беше до него и привидно внимаваше. Хенри й показваше снимки.
— Тази я направихме в деня, когато за първи път заведохме децата да видят Плимът Рок. Тогава им разказа историята за ранните английски заселници пуритани в Америка. Бяха само на шест и на осем години, но останаха очаровани. В твоята уста историята винаги звучеше като приключенски разказ.
Погледна я. В очите й нямаше и следа, че си спомня, но кимна, за да му достави удоволствие. Бяха прекарали неспокойно нощта. Хенри се събуди в два часа и видя, че Фийби я няма в леглото. Сърцето му се сви и той се втурна, за да провери дали отново не е излязла от къщата. Макар и да беше сложил специални ключалки на вратите, по-предната нощ Фийби успя да се измъкне през прозореца на кухнята. Застигна я в момента, в който палеше колата.
Снощи седеше в кухнята. Беше пуснала газта и сложила чайника да ври.
Вчера му се бяха обадили от дома. На първи септември щеше да се освободи място.
— Моля ви, запазете го за съпругата ми — с мъка в гласа бе казал Хенри.
— Много хубави деца — заяви Фийби. — Как се казват?
— Ричард и Джоун.
— Сигурно вече са пораснали.
— Да, Ричард е на четирийсет и три. Живее в Сиатъл с жена си и синовете си. Джоун е на четирийсет и една. Тя е в Мейн с мъжа си и дъщеря си. Имаш трима внуци, скъпа.
— Не искам повече да разглеждам снимки. Гладна съм.
Един от симптомите на болестта беше, че мозъкът не изпраща нормално сигнали към сетивата.
— Закуси само преди няколко минути, Фийби.
— Не е вярно.
— Добре, хайде да отидем в кухнята и да приготвим нещо за ядене.
Станаха от канапето и Хенри я прегърна. Винаги се гордееше с високата й, стройна фигура, с начина, по който държеше главата си изправена, с успокояващата топлота, излъчваща се от нея. Иска ми се само един ден да е такава, каквато беше преди, помисли си той.
Докато Фийби лакомо ядеше кифлата и жадно поглъщаше млякото, Хенри й каза, че очакват гост.
Един мъж, чието име е Нат Куган. Идва по работа.
Нямаше смисъл да се опитва да й обясни, че Куган е детектив, който ще дойде да поговори с него за Вивиан Карпентър Коуви.
Нат огледа внимателно къщата на Вивиан Карпентър, когато мина покрай нея. Беше старинна, типична за Кейп Код сграда, пристроявана и разширявана през годините. Сега му се стори много приятна, разпростряла се на всички страни в двора. Заобиколена от сини и розови хортензии, тя приличаше на идеалната къща от пощенските картички, макар че според него стаите бяха доста малки. И все пак беше добре поддържана и струваше доста пари. Според Елейн Аткинс, собственичката на агенцията за недвижими имоти, Вивиан и Скот са търсели по-голямо жилище, защото възнамерявали да имат деца.