— Не е хубаво, Пьотър Петрович — повтаряше тя укоризнено. — Не е хубаво. Срамота е.
— Вярно, Лида, вярно — съгласяваше се майката. — Не е хубаво.
— Цялата околия е в ръцете на Балагин — продължи Лида, като се обърна към мен. — Той е председател3 на управата, всички длъжности в околията е раздал на свои племенници и зетьове и прави каквото си ще. Трябва да се борим. Младежта трябва да образува силна партия, но виждате каква е нашата младеж. Срамота е, Пьотър Петрович!
Докато ставаше дума за земството, по-малката сестра — Женя, мълчеше. Тя не вземаше участие в сериозните разговори, в семейството още не я смятаха за голяма и като някое дете я наричаха Мисюс, защото като малка наричала така своята мис — гувернантката си. През цялото време тя ме гледаше с любопитство, а когато разглеждах снимките в албума, ми обясняваше: „Това е вуйчо… Това е кръстникът…“ — като показваше с пръстчето си по портретите, в същото време допирайки ме детински с рамото си, и аз виждах отблизо малките й неразвити гърди, нежните рамене, плитката и слабичкото тяло, пристегнато с колан.
Играхме крокет и lawn-tennis4, разхождахме се в градината, пихме чай, после дълго вечеряхме. След огромната зала с колони ми беше някак добре в този малък уютен дом, в който нямаше олеографии по стените, а със слугите говореха на „вие“, и всичко ми изглеждаше младо и чисто от присъствието на Лида и на Мисюс, от всичко лъхаше порядъчност. По време на вечерята Лида пак разговаряше с Белокуров за земството, за Балагин, за училищните библиотеки. Тя беше жива, искрена, убедена девойка и беше интересно да я слушаш, въпреки че говореше много високо — може би защото беше свикнала да говори така в училище. Затова пък моят Пьотър Петрович, който от студентските си години имаше навика да превръща всеки разговор в спор, приказваше скучно, вяло и дълго с явното желание да се покаже умен и напредничав човек. Като ръкомахаше, той обърна с ръкава сосиерата и върху покривката стана цяла локва, но освен мен сякаш никой не забеляза това.
Когато се прибрахме, беше тъмно и тихо.
— Доброто възпитание проличава не в това, че няма да разлееш соса върху покривката, а в това, че няма да забележиш, ако друг го направи — каза Белокуров и въздъхна. — Да, прекрасно, интелигентно семейство. Откъснах се аз от хубавите хора, ах, как се откъснах! Все работа, работа! Работа!
Заговори за това, колко много трябва да работи човек, за да стане образцов селски стопанин. А аз си мислех: какъв тромав и мързелив човек! Когато говореше за нещо сериозно, той издаваше едно напрегнато „е-е-е-е“, а работеше, както говореше — бавно, и все закъсняваше, пропускаше сроковете. Не вярвах много в деловитостта му и заради това, че мъкнеше със седмици по джобовете си писмата, които му давах да прати по пощата.
— Най-тежкото е — мърмореше той, крачейки до мен, — най-тежкото е, че работиш и не срещаш разбиране от никого. Никакво разбиране!
Глава 2
Почнах да ходя у Волчанинови. Обикновено седях на долното стъпало на терасата; измъчваше ме недоволството от себе си, съжалявах за живота си, който течеше толкова бързо и неинтересно, и все си мислех колко хубаво би било да изтръгна от гърдите си сърцето, станало толкова тежко. А в това време на терасата разговаряха, чуваше се шумолене на рокли, прелистваха книги. Скоро свикнах с това денем Лида да приема болни, да раздава книги и често да ходи до селото гологлава, с чадър, а вечер да говори на висок глас за земството, за училището. Тази тънка, красива, винаги строга девойка с малка, изящно очертана уста всеки път, щом почнеше делови разговор, ми казваше сухо:
— За вас това не е интересно.
Аз й бях несимпатичен. Не ме обичаше, защото съм пейзажист и в картините си не отразявам мъките на народа и защото й се струваше, че съм равнодушен към онова, в което тя така силно вярваше. Спомням си, че когато пътешествах по бреговете на Байкал, срещнах девойка бурятка с риза и панталони от син док, яхнала кон; попитах я дали би ми продала лулата си, и докато говорехме, тя гледаше с презрение европейското ми лице и шапката ми и изведнъж й омръзна да приказва с мен, подвикна на коня и препусна. Лида по същия начин презираше в мен чуждия човек. Външно не издаваше своята неприязън, но аз я усещах и седнал на долното стъпало на терасата, се дразнех и си казвах, че да лекуваш селяните, без да си доктор, значи да ги лъжеш и че е лесно да си благодетел, когато имаш две хиляди десетини земя.
3
Председател на земската управа — в царска Русия председател на местно земско самоуправление.