А сестра й Мисюс нямаше никакви грижи и прекарваше живота си в пълно безделие като мен. Щом станеше сутрин, веднага вземаше книгата и четеше, седнала на терасата в дълбоко кресло, а крачетата й едва докосваха пода или се скриваше с книгата в липовата алея, или излизаше през портата в полето. Четеше по цял ден, вперила жаден поглед в книгата, и само по това, че понякога той ставаше уморен, замаян, а лицето й силно пребледняваше, човек можеше да се досети колко изтощаваше мозъка й това четене. Когато идвах, тя леко се изчервяваше, щом ме видеше, оставяше книгата и като ме гледаше в лицето с големите си очи, оживено разказваше какво се бе случило: например че в помещението за слугите се запалили саждите или че един селянин хванал в езерото голяма риба. Делничен ден носеше обикновено светла блузка и тъмносиня пола. Ние се разхождахме заедно, беряхме вишни за сладко, возехме се с лодка и когато тя подскачаше, за да стигне вишна, или гребеше с веслата, през широките ръкави прозираха тъничките й слаби рамене. Или аз рисувах етюд, а тя стоеше до мен и гледаше с възхищение.
Една неделя в края на юли отидох у Волчанинови сутринта към девет часа. Обикалях из парка по-далеч от къщата и търсех манатарки, каквито това лято имаше много, и оставях край тях знак, за да ги откъснем после с Женя. Духаше топъл вятър. Видях как Женя и майка й, и двете със светли празнични дрехи, се върнаха от църква и Женя придържаше шапката си, за да не я отнесе вятърът. После чух как на терасата пиха чай.
За мен, човек безгрижен, търсещ оправдание за непрекъснатото си бездействие, тези летни празнични утрини в нашите имения винаги бяха крайно привлекателни. Когато зелената градина, още влажна от росата, цялата сияе от слънце и изглежда щастлива, когато край къщата мирише на резеда и олеандър, младите току-що са се върнали от черква и пият чай в градината и всички са така мило облечени и весели и когато знаеш, че всички тези здрави, сити, красиви хора през целия дълъг ден няма да правят нищо, иска ти се целият живот да е такъв. И сега си мислех същото и ходех из градината, готов да ходя така, без работа и без цел, целия ден, цялото лято.
Дойде Женя с кошницата; изразът й беше такъв, като че ли е знаела или предчувствала, че ще ме намери в градината. Беряхме гъби и си приказвахме и когато ме питаше нещо, тя избързваше малко напред, за да вижда лицето ми.
— Вчера у нас на село стана чудо — каза тя. — Куцата Пелагея боледувала цяла година, никакви доктори и лекарства не помагаха, а вчера една бабичка й баяла и й минало.
— Това няма значение — казах. — Не трябва да се търсят чудеса само край болните и бабичките. Нима здравите не са чудо? А самият живот? Всичко, което е непонятно, е чудо.
— А вие не се ли боите от непонятното?
— Не. Към явления, които не разбирам, пристъпвам бодро и не им се подчинявам. Заставам над тях. Човекът трябва да има съзнанието, че стои по-високо от лъвовете, тигрите, звездите, по-високо от всичко в природата, по-високо дори от онова, което е непонятно и му се струва чудо, иначе той не е човек, а мишка, която се плаши от всичко.
Женя мислеше, че аз като художник зная много неща и мога вярно да отгатвам и онова, което не зная. Искаше й се да я въведа в сферата на вечното и прекрасното, в оня висш свят, в който според нея съм като у дома си, и тя говореше с мен за Бога, за вечния живот, за чудеса. И аз, който не допусках, че със смъртта ми аз и моето въображение ще изчезнем завинаги, отговарях: „Да, хората са безсмъртни“, „Да, очаква ни вечен живот“. А тя слушаше, вярваше и не искаше доказателства.
Когато тръгнахме към къщата, тя изведнъж спря и каза:
— Нашата Лида е изключителен човек. Нали? Аз страшно много я обичам и съм готова да пожертвам живота си за нея. Но кажете — Женя докосна с пръст ръкава ми, — кажете, защо вие все спорите с нея? Защо се дразните?
— Защото тя не е права.
Женя поклати отрицателно глава и на очите й се появиха сълзи.
— Просто необяснимо! — промълви тя.
През това време Лида току-що се бе върнала от някъде и застанала край стълбището с камшик в ръце, стройна, красива, осветена от слънцето, заповядваше нещо на един селянин. Припряно, като приказваше високо, тя прие двама-трима болни, а после с делови, загрижен израз заснова из стаите, отваряше ту един шкаф, ту друг и се качваше от време на време в мансардата; дълго я търсиха и я викаха за обяд, а тя дойде едва след като изядохме супата. Всички тези дребни подробности, кой знае защо, си спомням и ги обичам, и ясно си спомням целия ден, въпреки че не се случи нищо особено. Следобед Женя чете, излегнала се в дълбокото кресло, а аз седях на най-долното стъпало на терасата. Мълчахме. Цялото небе беше покрито с облаци и запръска рядък ситен дъжд. Беше горещо, вятърът отдавна беше утихнал и този ден сякаш никога нямаше да свърши. На терасата излезе Екатерина Павловна, сънена, с ветрило.