— Работата е не в песимизма, нито в оптимизма — казах ядосано, — а в това, че от сто души деветдесет и девет нямат ум.
Белокуров го прие за своя сметка, обиди се и си отиде.
Глава 3
— В Малозьомово е дошъл на гости князът, прати ти много здраве — казваше Лида на майка си; беше се върнала от някъде и си сваляше ръкавиците. — Разказа много интересни неща… Обеща да повдигне отново в губернското събрание въпроса за медицински пункт в Малозьомово, но смята, че има малка надежда — и като се обърна към мен, каза: — Извинете, все забравям, че това вас не ви интересува.
Почувствах раздразнение.
— Защо да не ме интересува? — попитах и свих рамене. — Вие не желаете да знаете моето мнение, но уверявам ви, този въпрос живо ме интересува.
— Наистина ли?
— Да. Според мен медицински пункт в Малозьомово е съвсем излишен.
Раздразнението ми се предаде и на нея; тя ме погледна с присвити очи и попита:
— А какво не е излишно? Пейзажите?
— И пейзажите са излишни. Всичко е излишно там.
Тя свали ръкавиците и разгърна вестника, току-що донесен от пощата; след минута каза тихо, като явно се сдържаше:
— Миналата седмица Ана умря при раждане; ако имаше наблизо медицински пункт, щеше да остане жива. И господа пейзажистите, струва ми се, би трябвало да имат някакво мнение по тези въпроси.
— Имам по тези въпроси напълно установено мнение, уверявам ви — отговорих, а тя се прикри с вестника, като че ли не искаше да слуша. — Според мен при съществуващите условия медицинските пунктове, училищата, библиотечките, аптечките служат само за поробване. Народът е окован в огромна верига, а вие не разкъсвате веригата, а само добавяте нови брънки — ето ви моето мнение.
Тя вдигна очи към мен и се усмихна насмешливо, а аз продължих, като се мъчех да уловя главната си мисъл:
— Важно е не че Ана е умряла при раждане, а че всички тези Ани, Маври, Пелагеи от ранно утро до мръкнало превиват гръб, боледуват от непосилния труд, цял живот треперят за гладните си и болни деца, цял живот се боят от смърт и болести, цял живот се лекуват, рано повяхват, рано остаряват и умират сред мръсотия и смрад; децата им, като поотраснат, започват същата история и така минават стотици години и милиарди хора живеят по-зле от животни — само за парчето хляб, в непрекъснат страх. Целият ужас на положението им е, че нямат време и да помислят за душата си, нямат време да се сетят за своя образ и подобие; гладът, студът, животинският страх, непосилният труд като снежни лавини са им преградили всички пътища към духовна дейност, тъкмо към онова, което отличава човека от животното и е единственото, заради което си струва да живееш. Вие им се притичвате на помощ с болници и училища, но с това не ги освобождавате от веригите, а, напротив, още повече ги заробвате, защото внасяте в живота им нови предразсъдъци и увеличавате нуждите им, да не говорим за това, че те трябва да плащат на земството пластирите и книгите и следователно да превиват още повече гръб.
— Няма да споря с вас — каза Лида и остави вестника. — Това вече съм чувала. Ще ви кажа само едно: не бива да се стои със скръстени ръце. Вярно е, ние не спасяваме човечеството и може би в много отношения грешим, но ние вършим каквото можем, и сме прави. Най-висшата и свята задача на културния човек е да служи на ближния си и ние се опитваме да му служим, както умеем. На вас не ви харесва, но на всички не можеш угоди.
— Вярно, Лида, вярно — каза майката.
В присъствието на Лида тя винаги се смущаваше и когато разговаряше, поглеждаше тревожно към нея, боеше се да не каже нещо излишно или неуместно, никога не й противоречеше, а винаги се съгласяваше: вярно, Лида, вярно.
— Селската неграмотност, книжките с жалки наставления и поговорки и медицинските пунктове не могат да намалят нито невежеството, нито смъртността, както светлината от вашите прозорци не може да освети тази огромна градина — казах аз. — Вие не давате нищо, с вашата намеса в живота на тези хора вие създавате само нови потребности, нов повод за труд.
— Ах, Боже мой, но нали трябва да се върши нещо! — каза Лида с досада и по тона й личеше, че смята разсъжденията ми за нищожни и ги презира.
— Трябва да се освободят хората от тежкия физически труд — казах аз. — Трябва да се разхлаби яремът им, да им се даде възможност да си поемат дъх, та да не прекарват целия си живот край печките, коритата и по нивите, а да имат време да помислят и за душата си, за Бога, да могат по-широко да проявяват своите духовни способности. Призванието на всеки човек е в духовната дейност — в непрекъснатото търсене на истината и смисъла на живота. Направете излишен грубия животински труд, дайте им да се почувстват на свобода и тогава ще видите каква подигравка всъщност са тези книжки и аптечки. Ако човек съзнава истинското си призвание, могат да го удовлетворяват само религията, науките, изкуствата, а не тези глупости.