Тя разказваше на майка си за княза, за да не говори с мен. Лицето й пламтеше и за да прикрие вълнението си, се наведе ниско, сякаш беше късогледа, към масата и се престори, че чете вестника. Присъствието ми й беше неприятно. Сбогувах се и си отидох.
Глава 4
Навън беше тихо; селото отвъд езерото вече спеше, не се виждаше нито една светлинка и само в езерото едва трепкаха бледите отражения на звездите. Край портата с лъвовете стоеше неподвижна Женя — чакаше ме, за да ме изпрати.
— В селото всички спят — казах й, като се мъчех да различа в тъмното лицето й, и видях устремените в мен тъжни, печални очи. — И кръчмарят, и конекрадците спокойно спят, а ние, порядъчните хора, се дразним един друг и спорим.
Беше тъжна августовска нощ — тъжна, защото вече лъхаше на есен; забулена от пурпурен облак, луната изгряваше и слабо осветяваше пътя и тъмните изорани ниви от двете му страни. Начесто падаха звезди. Женя вървеше до мен по пътя и се мъчеше да не гледа към небето, за да не вижда падащите звезди — не зная защо, те я плашеха.
— Струва ми се, че сте прав — каза тя, треперейки от нощната влага. — Ако хората, всички заедно, можеха да се отдадат на духовна дейност, скоро биха научили всичко.
— Разбира се. Ние сме висши същества и ако можехме истински да осъзнаем цялата сила на човешкия гений и живеехме само с възвишени цели, в края на краищата бихме станали като боговете. Но това никога няма да бъде — човечеството ще се изроди и от гения няма да остане ни следа.
Когато портата вече не се виждаше, Женя се спря и бързо ми стисна ръката.
— Лека нощ — промълви тя, треперейки; беше само по блузка и се свиваше от студ. — Елате утре.
Обзе ме ужас при мисълта, че ще остана сам, раздразнен, недоволен от себе си и от хората; и аз вече се мъчех да не гледам падащите звезди.
— Останете с мен за минутка — казах. — Моля ви.
Аз обичах Женя. Обичах я навярно защото ме посрещаше и изпращаше, защото ме гледаше нежно и с възхищение. Колко трогателно прекрасни бяха бледото й лице, тънката шия, тънките ръце, нейната слабост, безделие, книгите й! А умът? Подозирах, че има изключителен ум, възхищаваше ме широтата на възгледите й може би защото разсъждаваше различно от строгата красива Лида, която не ме обичаше. Аз се харесвах на Женя, защото бях художник, бях покорил сърцето й с таланта си и страстно желаех да рисувам само за нея, мечтаех за нея като за своя малка кралица, която заедно с мен ще владее тези дървета, поля, мъглата, зората, тази природа, чудесна, очарователна, но сред която досега се бях чувствал безнадеждно самотен и излишен.
— Останете още минутка — повторих. — Умолявам ви.
Свалих сакото си и загърнах измръзналите й рамене, а тя от страх да не изглежда в мъжката дреха смешна и грозна се засмя и го отметна и в този миг аз я прегърнах и почнах да обсипвам с целувки лицето, раменете, ръцете й.
— До утре! — прошепна тя и предпазливо, сякаш се боеше да не наруши нощната тишина, ме прегърна. — Ние нямаме тайни една от друга, аз трябва да разкажа сега всичко на мама и на сестра ми… Толкова е страшно! От мама не, мама ви обича, но Лида!
И затича към портата.
— Сбогом! — извика тя.
После близо две минути я чувах как тича. Не ми се прибираше, пък и нямаше защо. Постоях малко в размисъл и бавно поех обратно, да погледна още веднъж къщата, в която живееше тя — милата, наивна, стара къща, която сякаш ме гледаше с прозорците на своята мансарда като с очи и всичко разбираше. Минах край терасата, седнах на пейката до площадката за lawn-tennis в тъмното под стария бряст и гледах от там къщата. В прозорците на мансардата, където живееше Мисюс, блесна ярка светлина, после спокойна зелена — покриха лампата с абажур. Раздвижиха се сенки… Бях изпълнен с нежност, тишина и задоволство от себе си, че можах да се увлека и да обикна, но изпитвах и неудобство при мисълта, че в същото време на няколко крачки от мен в една от стаите на тази къща живее Лида, която не ме обича, може би дори ме мрази. Седях и все чаках няма ли да излезе Женя, вслушвах се и ми се струваше, че в мансардата разговарят.
Мина около час. Зелената светлина угасна и сенките изчезнаха. Луната вече се бе издигнала високо над къщата и осветяваше спящата градина, пътечките; гергините и розите в лехата пред къщата се виждаха ясно и изглеждаха едноцветни. Започна да става много студено. Излязох от градината, вдигнах от пътя сакото си и поех бавно към къщи.
Когато на другия ден следобед отидох у Волчанинови, стъклената врата към градината беше широко отворена. Поседях на терасата, очаквайки всеки миг зад лехата на площадката или по някоя алея да се появи Жена или от стаите да полети нейният глас; после влязох в гостната, в трапезарията. Нямаше жива душа. От трапезарията минах по дългия коридор в антрето, после обратно. В коридора имаше няколко врати и зад една от тях се чуваше гласът на Лида.