— Веднъж на враната… Бог… — произнасяше тя високо и провлечено, навярно диктуваше. — Бог изпратил парченце сирене… На враната… Бог… Кой е? — викна тя изведнъж, чула стъпките ми.
— Аз съм.
— А! Извинете, но сега не мога да дойда при вас, занимавам се с Даша.
— Екатерина Павловна в градината ли е?
— Не, тя замина тази сутрин със сестра ми за Пензенска губерния, при леля ми. А през зимата ще отидат навярно в чужбина… — добави тя след известно мълчание. — Веднъж на враната… Бо-ог… изпратил парченце сирене… Написа ли го?
Излязох в антрето и без да мисля нищо, стоях и гледах към езерото и селото, а до мен достигаше:
— Парченце сирене… Веднъж на враната Бог изпратил парченце сирене…
И аз си отидох от имението по същия път, по който бях дошъл някога, само че в обратен ред: първо от двора в градината, покрай къщата, после по липовата алея… Там ме настигна едно момиченце и ми подаде бележка. „Разказах всичко на сестра си, тя настоя да се разделя с вас — прочетох. — Не бих намерила сили да я наскърбя с непослушанието си. Господ ще ви прати щастие, простете ми. Да знаехте колко горчиво плачем с мама!“
После тъмната алея със смърчове, падналата ограда… В нивата, където тогава цъфтеше ръж и се обаждаха пъдпъдъци, сега скитаха крави и спънати коне. Тук-таме по хълмовете ярко се зеленееше зимницата. Обзе ме трезво, делнично настроение, досрамя ме от всичко, което бях приказвал у Волчанинови, и пак ми стана скучно да живея. Като се прибрах вкъщи, стегнах багажа си и вечерта заминах за Петербург.
Повече не срещнах Волчанинови. Наскоро, като пътувах за Крим, видях във влака Белокуров. Носеше както преди подьовка и везана риза, а когато го попитах как е, отговори: „Сполай ти“. Разприказвахме се. Бил продал имението си и купил друго, на името на Любов Ивановна. За Волчанинови ме осведоми оскъдно. По думите му Лида живеела както преди в Шелковка и учела децата в училището; малко по малко успяла да събере около себе си кръг от хора, които са й симпатични, образували силна партия и на последните земски избори „изпързаляли“ Балагин, който дотогава държал в ръцете си цялата околия. А за Женя Белокуров ми каза само, че не живеела вкъщи и не се знаело къде е.
Почвам вече да забравям къщата с мансардата и само рядко, когато рисувам или чета, изведнъж, кой знае как, си спомням ту зелената светлина в прозореца, ту звука от стъпките ми в полето през нощта, когато влюбен се прибирах вкъщи и потривах ръце от студа. Още по-рядко, в минути на самота и тъга, си спомням смътно; и неусетно, кой знае защо, почва да ми се струва, че и за мен си спомнят, чакат ме и че ние ще се срещнем…
Мюсис, къде си?
1896