Сънувал странни и тревожни неща. Като че вървял след стареца по брега на голяма река, докато стигнали до един кораб, който се готвел да отплува, а водачът му го завел на борда и изчезнал. Запомнил капитана на кораба — нисък мургав мъж с къдрава черна коса, едноок и сакат с единия крак, но останалата част от съня му била много объркана. Ту плавал с кораба, ту стоял на брега; понякога около него се извивали бури и урагани, понякога скитал спокойно по непознати улици. От време на време без особена връзка с епизодите от съня се появявала фигурата на стареца. Накрая всичко свършило с това, че Долф отново се намерил на борда на кораба на път за в къщи с голяма торба пари!
Когато се събудил, на хоризонта проблясвала сивата мека светлина на зората, а петлите препращали сутрешния си поздрав от ферма на ферма из цялата околност. Събудил се по-изтормозен и обезпокоен от когато и да било. Всичко, което видял и сънувал, извънредно много го смутило и започнал да се съмнява дали не се е побъркал и дали всичко, което се въртяло в главата му, не е само плод на болна фантазия. Той не искал да се яви в това състояние пред доктора, защото знаел, че там ще бъде подложен на кръстосан разпит от всички. Ето защо хапнал каквото било останало от вечерта и се запилял из полето да размишлява за случилото се. Така, потънал в мисли, той несъзнателно се приближавал към града и когато времето било вече доста напреднало, се стреснал от някакъв шум и суматоха наблизо. Бил се озовал близо до брега между цяла тълпа хора и всички бързали към кея, откъдето всеки миг щял да отплава един кораб. Тълпата го понесла в своя устрем и като се приближил, Долф разбрал, че това е едномачтов платноход, който се отправя по река Хъдсън към Олбъни. Заминаващите се сбогували, целували майките и децата си и към кораба се носели кошници хляб, сладкиши и всякакви провизии, въпреки че от кърмата имало провесени огромни парчета месо, защото едно пътуване до Олбъни по онова време представлявало значително пътешествие. Капитанът на платнохода тичал насам-натам и давал куп нареждания, които не се изпълнявали съвсем точно, тъй като едни от моряците се мъчели да разпалят лулите си, а други — да наточат кинжалите си. Видът на капитана веднага приковал вниманието на Долф — той бил нисък, мургав, с къдрава черна коса, едноок и сакат с единия крак — точно като капитана, когото Долф видял в съня си. Учуден и възбуден, той разгледал обстановката по-внимателно и все повече се уверявал, че видът на кораба, реката и всичко останало си прилича твърде много с образите, които смътно си спомнял от съня.
Както стоял на брега и размишлявал, капитанът изведнъж му извикал на холандски:
— Качвай се, младежо, иначе ще останеш!
Викът стреснал Долф — сега той видял, че корабът е отвързан от брега и вече се отделя от кея. Някакъв невидим подтик го задвижил и той скочил на палубата; в следния миг вятърът и течението понесли бързо кораба. Смут и объркване настъпили в мислите и чувствата на Долф. Преживявал със силно вълнение всички събития, които му се били случили в последно време, и нямало как да не свързва сегашното си състояние със съня от предишната нощ. Чувствувал се така, сякаш е под влиянието на свръхестествени сили и се опитал да се успокои с максимата: „Каквото и да става, всичко ще излезе на добър край“. За миг през ума му минало колко възмутен щял да бъде докторът, когато разбере, че Долф е напуснал без предупреждение, но това не траяло дълго. После се сетил колко ще се безпокои майка му, когато научи за странното му изчезване. Тази мисъл му причинила силна болка; щял да помоли да го оставят на брега, ако не знаел, че при този вятър и отлив такава молба е неизпълнима. След това изцяло го обзело въодушевлението при мисълта за приключенията и всичко ново, което го очаква. Изпитал чувството, че неочаквано и странно е бил хвърлен във вихъра на живота и има прекрасната възможност да проучи чудните места по тая могъща река и отвъд сините планини, които завършвали хоризонта му още от детските му години. Докато бил така изцяло погълнат от мислите си, платната се опънали от бриза, брегът сякаш бягал назад и преди Долф да се е овладял напълно, корабът вече порел вълните край Спайкинг-девъл и Йонкърс и дори най-високият комин на Манхатос изчезнал от погледа му.