Казах вече, че в онези дни пътуването по Хъдсън било значително начинание — всъщност смятали го толкова значително, колкото е днес едно пътуване до Европа. Корабите често плавали дни наред, моряците грижливо прибирали платната щом задухал силен вятър, а нощем пускали котва; спирали да изпратят лодка до брега за мляко и чай, без които почтените стари дами не можели да съществуват. Не липсвали и опасностите на Тапаан Зее8, за които толкова много се говори, а също така и планините. Накратко — всеки благоразумен холандски гражданин говорел за подобно пътешествие месеци, дори години напред и го предприемал само когато е оставил делата си в ред, направил е завещанието си и е уредил да се четат за него молитви в евангелистката холандска църква.
Ето защо Долф бил доволен, че докато пътуват, ще има достатъчно време да размисли и да реши какво трябва да прави, когато пристигне в Олбъни. Наистина едноокият куц капитан му напомнял странния сън и в такива мигове това сериозна го смущавало, но в последно време в живота му така се преплитали сънищата и действителността, дните и нощите му така се смесвали, та му се струвало, че непрекъснато се движи в един измамен свят. Скитникът обаче винаги намира някаква утеха в това, че няма какво да загуби на този свят. С тази мисъл се успокоявал и Долф и твърдо решил да изпита докрай удоволствието от сегашното положение.
На втория ден от пътуването стигнали до планините. В един тих зноен следобед те се плъзгали бавно по течението между неприветливите планини. Били потънали в онази пълна тишина, която цари в природата в горещата лятна притома. Ако се обърнела някоя дъска, или някое гребло случайно паднело върху палубата, звукът отеквал от планините и се връщал по брега, а ако капитанът неволно подвикнел някоя команда, от всяка скала присмехулно се обаждали въздушни гласове.
Долф гледал наоколо, замрял от удоволствие и почуда от това великолепие на природата. Отляво се извисявали гористите урви на Дъндърбърг9, нагоре и все по-нагоре, гора над гора, докато се скрият в дълбокото лятно небе. Отдясно се издигал суровият профил на нос Антъни, над него се виел самотен орел, а отдолу се нареждали планина до планина, сякаш сключили здраво ръце, за да притиснат в прегръдката си тази велика река. Просторните зелени долини, вместили се тук-там между бездните, гористите хълмове високо в небето, надвесени над някоя издадена скала, листата на дърветата, прозрачни на жълтата слънчева светлина — цялата тази гледка карала сърцето тихо да ликува.
Както възхитено я съзерцавал, Долф изведнъж забелязал куп светли снежнобели облаци, които се подавали иззад височините на запад. Следвали ги нови и нови — сякаш избутвали предишните, скупчвали се със зашеметяващо великолепие в синевата и скоро зад планините се дочул неясният тътен на буря. Водите на реката, доскоро тихи и отразяващи като в огледало небето и бреговете, изведнъж се развълнували от вятъра, който пропълзял до нея. Рибоядите кръжели, гракали пискливо и търсели гнездата си по високите сухи дървета, враните шумно полетели към цепнатините в скалите — цялата природа сякаш усещала приближаващия се ураган.
Сега над планинските върхове облаците се търкаляли като огромни кълба, в горната си част все още блестящи и снежнобели, но надолу вече мастиленочерни. Завалял дъжд на едри капки, вятърът се усилил и накъдрил вълните, накрая планинските върхове сякаш раздрали издутите облаци и върху земята с трясък се сипнали порои. От облак на облак скачали светкавици, забивали се потрепващи в скалите, разцепвали и поломявали и най-здравите дървета. Гръмотевиците раздирали тишината, трясъкът им отеквал от хълм на хълм, стоварвал се върху Дъндърбърг, промушвал се по дефилето между планините и всяка височина отвръщала, докато най-сетне целият Хълм на бика кънтял от рева на бурята.