Долф не изчакал това да се повтори, а бързо се отдръпнал, като се ослушвал уплашено за стъпките на преследващия го враг. Най-сетне успял да се завърне невредим на брега и твърдо решил да не влиза по-навътре в една местност, където страхотни опасности дебнат на всяка крачка.
Загубил всякаква надежда, той седнал на един мокър камък, а от тялото му се стичала вода. Какво да стори? Къде да се подслони? Нощта наближавала, птиците се прибирали в гнездата си, прилеп се стрелкал в здрача, козодой се издигнал високо в небето, сякаш призовавал да се покажат звездите. Нощта скоро настъпила и обвила всичко в мрак. И макар че било в края на лятото, лекият ветрец, който се промъквал от реката между мокрите от дъжда дървета, бил студен, просмукващ и пронизващ, особено за един полуудавен човек.
Както седял, оклюмал и отчаян, в това безутешно състояние, Долф зърнал светлинка през дърветата до брега, където реката завивала и образувала дълбок залив. Съвзел се с надеждата, че там сигурно има хора и навярно може да намери нещо, за да утоли глада си, и което било не по-малко важно в сегашното му състояние — удобно място за преспиване. С големи усилия той тръгнал към светлинката покрай острите скали, откъдето всеки миг можел да полети в реката, между огромните дънери на повалени дървета, някои — съборени от преминалата буря, които лежали толкова нагъсто, че той с мъка се провирал между клоните им. Най-сетне стигнал до ръба на една скала над малка долчинка, откъдето идвала светлинката. Всъщност това бил огън, запален под голямо дърво на една полянка между скалите. Огънят хвърлял червени отблясъци по сивите зъбери и надвисналите дървета и оставял между тях дълбоки тъмни петна, които приличали на пещерни входове. Наблизо ромоляло поточе, което се виждало на трепкащата светлина на пламъка. Около огъня се движели две фигури, а други били насядали край него. Тъй като тези хора били между него и огъня, те оставали в пълна сянка, но един от тях преминал от другата страна и на светлината на огъня Долф с уплаха видял изрисуваното му лице, проблясването на сребърните украшения и разбрал, че е индианец. Сега Долф се вгледал по-внимателно и видял, че на дърветата имало облегнати пушки, а на земята лежало тялото на мъртвец.
Долф започнал да се чуди дали не се намира в по-лошо положение отпреди — виждал именно врага, който бил стрелял по него от долчинката. Опитал се да се измъкне незабелязано, защото не смеел да се довери на едни полухора в такова диво и самотно място. Било твърде късно: индианецът с бързината на орел, присъща на всички негови събратя, доловил, че нещо се движи между храстите върху скалата. Сграбчил една пушка — още миг и страстта на Долф към приключения щяла да бъде изцерена с куршум. Долф високо извикал индианското приветствие към приятели и всички скочили на крака. Отвърнали на поздрава му и поканили скитника да седне при тях край огъня.
Когато приближил, за свое облекчение той видял, че освен индианци там имало и бели хора. Един от тях, явно най-главният или предводителят, седял на дънер пред огъня. Бил едър, як мъж, не съвсем млад, но в цветущо здраве. Лицето му било толкова загоряло, че почти не се различавало от индианските, имал силни, но приветливи черти, орлов нос и уста като на мастиф. Широкопола шапка със затъкната еленова опашка закривала половината му лице. Прошарената му коса стигала до врата. Бил облечен с ловни дрехи, с индиански гамаши и мокасини, а на широкия колан, украсен с раковини, се полюшвала томахавка. Като го разгледал по-внимателно, Долф с изненада открил, че нещо в него му напомня стареца от Къщата с призраците. Различавал се от него обаче по облекло и възраст; бил също по-весел и затова било трудно да се открие откъде идела смътната прилика, но тя със сигурност съществувала. Когато се приближил към него, Долф изпитал някакво страхопочитание, но искреният сърдечен поздрав на непознатия му вдъхнал увереност. Като се огледал и разбрал, че това, което така го било разтревожило, било не мъртвец, а убита сърна, смелостта му постепенно се възвърнала; а задоволството му станало пълно, когато по ароматната пара, лъхаща от едно котле, закачено на пръчка над огъня, разбрал, че част от сърната се приготвя за вечеря.