Скоро храната била подредена — проста, но обилна, тя се състояла от сърнешко месо, което апетитно миришело от котлето, студен бекон, варена царевица и огромни самуни хубав черен домашен хляб. Никога досега Долф не се бил хранил така добре, а когато отпил две-три глътки от шишето на господин Антъни и усетил как ободряващото питие сгрява кръвта и сърцето му, се почувствувал така добре, че не би заменил мястото си дори и за това на губернатора на провинцията.
Господин Антъни също се развеселил и разказал куп невероятни истории, на които белите му придружители се смеели невъздържано, макар че индианците, както винаги, оставали невъзмутимо сериозни.
— Това е истинският живот за тебе, момчето ми! — казал той и потупал Долф по рамото. — Няма да си мъж, ако не можеш да устояваш на вятъра и лошото време, да обикаляш горите и неприветливите места, да спиш под дървета и да се храниш с липова шума!
И тогава той изпял една-две строфи от една холандска пиянска песничка, като въртял в ръка късо и дебело холандско шише, а мирмидонците11 пригласяли в хор, докато гората проехтяла отново, както се пее в хубавата стара песен:
Въпреки че се бил доста развеселил, господин Антъни продължавал да се държи прилично. Макар че не спирал да тика бутилката в ръцете на Долф, не пропускал сам да налее на другарите си, тъй като добре знаел с кого има работа, и особено внимавал да сипва съвсем умерено на индианците. След като храната привършила, а индианците допили питието си и изпушили лулите си, те се увили в големи одеяла, изтегнали се на земята с крака към огъня и скоро заспали като уморени хрътки. Другите останали да бъбрят пред огъня, където било изключително приятно и успокояващо поради горската тъмнина и влагата във въздуха от преминалата буря. Оживеният разговор по време на вечерята позаглъхнал и постепенно се прехвърлил върху ловджийски истории, подвизи и опасности в пустошта. Много от тях били така странни и невероятни, че не се осмелявам да ги повторя, за да не би да се породи съмнение в честността на Антъни Ван дер Хейден и другарите му. Разказали се също много легенди за реката и селищата по бреговете й и господин Антъни явно знаел много от тези ценни предания. Докато този як ловджия, седнал върху извития корен на едно дърво, което му служело за кресло, разправял невероятни истории, а огънят осветявал силно характерното му лице, нещо непрекъснато смущавало Долф — нещо в него му напомняло за нощния посетител от Къщата с призраците; имало някаква неясна прилика, неприсъща на определена черта или линия, а излъчвана от целия му вид и от фигурата му.
Тъй като отново станало дума за това как Долф паднал от борда, разказали се различни злополучни истории и изключително нещастни случаи, сполетели някои от пътниците по тази огромна река, особено в по-ранните години на колониалното време; повечето от тях господин Антъни упорито приписвал на свръхестествени сили. Долф се ококорил при тези думи, но старият джентълмен го уверил, че, общо взето всички заселници по реката вярват, че тези планини са под властта на неземни, пакостливи същества, които, изглежда, имат зъб на холандските колонисти още от първите години на заселването им. Вследствие на това оттогава насам те изпитвали особено удоволствие да дават воля на приумиците си и да изливат злобата си върху холандските капитани; досаждали им с внезапни бури, насрещни ветрове и течения и всевъзможни пречки дотолкова, че холандският моряк трябвало винаги да бъде изключително бдителен и да обмисля всичко: да хвърля котва по здрач, да спуска форпика или да свива платната винаги, когато се зададе голям облак — накратко, да взема толкова предпазни мерки, че често се придвижвал по реката мъчително дълго време.
Някои, казал той, вярвали, че тези пакостливи сили от ефира са зли духове, извикани от индианските магьосници в ранните години от заселването на белите, за да си отмъстят на чужденците, които им отнели страната. На техните магии те приписвали дори нещастието, сполетяло известния Хендрик Хъдсън12, когато плавал смело по реката и търсел нов морски път на северозапад и по думите му неговият кораб заседнал. Хората твърдели, че това било не по други причини, а в резултат от заклинанията на същите тези магьосници, които искали да му попречат да стигне до Китай, като плава в тази посока.