Но макар че добрата жена трябвало да стигне до този скромен начин на препитание, тя все пак поддържала чувството на семейна гордост, тъй като била потомка на рода Ван Дер Спихел от Амстердам и над камината й висял в рамка семейният герб. И наистина, всички по-бедни хора в околността я уважавали, а къщата й представлявала убежище за старите жени, които се отбивали там в зимните следобеди. Тя седяла от едната страна на камината и плетяла, котката мъркала от другата страна, чайникът пеел пред тях и те си разменяли клюки до късно вечерта. Винаги имало кресло за Питър де Хрод, наричан понякога Дългия Питър, а друг път — Питър Дългоножко, псалт и клисар на малката лутеранска църква. Той бил голям приятел на госпожа Хейлихер и оракул на домашното й огнище. Нещо повече — псалтът не се срамувал от време на време да се отбие, да поприказва за душевното й състояние и да изпие чаша от превъзходната й вишновка. Всъщност той никога не пропускал да я посети на първи януари и да й пожелае честита Нова година, а тъй като добрата госпожа била много суетна в някои отношения, винаги се гордеела, че сладкишът, с който го черпи, не е по-малък от тези, които получавал от всички други в града.
Вече споменах, че тя имала син. Той се родил, когато била вече на възраст, но едва ли би могъл да се нарече нейна утеха, защото от всички непослушни хлапета Долф. Хейлихер бил най-големият пакостник. Не че дребосъкът бил наистина проклет, той просто преливал от веселие и смях и притежавал оня смел, игрив дух, който предизвиква възхищение, когато се среща в богатските деца, и презрение, когато го виждаме в бедняшките. Той постоянно изпадал в беди, правел разни номера на хората и те се оплаквали на майка му, чупел прозорци и след това тя трябвало да ги плаща — с една дума, още преди да стане на четиринадесет години, цялата област решила, че е „проклетник, най-големият проклетник на улицата!“ Нещо повече — един възрастен господин с винено сако, мораво изпито лице и очи на пор дори казал на госпожа Хейлихер, че синът й рано или късно ще стигне до бесилката.
И все пак бедната жена обичала своето момче. Сякаш колкото по-лошо се държал, толкова повече го обичала тя, и колкото повече го обичала, толкова повече той губел благосклонността на другите. Майките са глупави, любвеобилни същества и никой не може да ги разубеди в сляпата им привързаност. Всъщност детето на тази бедна жена било единственото същество, което я обичало на този свят, затова не бива да сме прекалено строги, че не послушала добрите си приятели, които се опитвали да я убедят, че Долф ще стигне до примката.
За да бъдем справедливи към този негодник, трябва да кажем, че той бил силно привързан към своята майка. В никакъв случай не би й причинил болка съзнателно. А когато вършел пакости, достатъчно било да улови тъжния и замислен поглед на майка си, за да се изпълни сърцето му с горчивина и разкаяние. Но той бил нехаен младок и за нищо на света не можел да устои на изкушението да се позабавлява с някоя нова беля. Когато успявали да го накарат да се занимава с учение, той учел много добре, но го зарязвал заради всякакви безделници, бягал от училище, за да търси птичи гнезда, да обира градини или да плува в Хъдсън.
Така той пораснал и станал високо непохватно момче, а майка му се чудела какво да стори с него, как да го накара да си вади хляба, тъй като си бил спечелил такава лоша слава, че никой не искал да го наеме на работа.
Тя дълго разговаряла за това с Питър де Хрод, псалта и клисаря, който бил първият й съветник. Питър бил не по-малко объркан от нея, защото нямал добро мнение за момчето и смятал, че изобщо няма да свърши добре. По едно време той я посъветвал да го направи моряк — съвет, който се давал само в най-безнадеждните случаи. Но госпожа Хейлихер не давала да се издума за това — не можела да си представи, че ще живее, без да го вижда. Един ден, както седяла съвсем объркана до камината и плетяла, влязъл клисарят — необикновено оживен и енергичен. Той току-що се връщал от погребението на едно момче на възрастта на Долф, което чиракувало при известен немски лекар и умряло от туберкулоза. Вярно, носели се слухове, че починалото момче стигнало до този край, понеже станало обект на експериментите на доктора и върху него вероятно той изпробвал въздействието на някое ново лекарство. Това обаче по всяка вероятност било просто клюка, но във всеки случай Питър де Хрод не счел за нужно да го споменава, въпреки че ако имахме време да мъдруваме, би било интересно да поразмишляваме защо всички от семейството на един лекар са така мършави и мъртвешки бледи, а от семейството на един месар — толкова жизнерадостни и червендалести.