Както казах преди малко, Питър де Хрод влязъл в къщата на госпожа Хейлихер необикновено оживен. Бил обхванат от една блестяща идея, която го, осенила по време на погребението и го изпълнила с ликуване, докато заривал гроба на чирака. Хрумнало му, че службата на починалия при доктора е свободна и че това ще бъде най-подходящото място за Долф. Момчето било способно, можело да стрива лекарства с чукало и да изпълнява поръчки както всяко друго момче от града — а какво повече се иска от един чирак?
Предложението на мъдрия Питър било като сияйно видение да майката. Тя вече си представяла Долф с бастун, с чукче на входната врата и буквите д-р пред името му — един от солидните градски сановници.
Идеята, веднъж подхвърлена, била скоро осъществена. Клисарят имал известно влияние върху доктора, тъй като дълго били работили заедно, всеки в своята област, и още на следната сутрин завел хлапака, облечен празнично, при доктор Карл Лодовик Книперхаузен.
Заварили доктора седнал в креслото си, в единия край на кабинета, или лабораторията, а пред него стоял разтворен огромен том на немски език. Бил нисък дебел човек, с тъмно четвъртито лице, което изглеждало още по-мургаво поради шапчицата от черно кадифе. Имал малък вирнат нос като вале спатия, а очилата проблясвали на мрачното му лице като два еркера.
Долф бил обзет от страхопочитание в присъствието на този учен мъж и огледал с момчешко удивление мебелировката в тази стая на знанието, която му се сторила като кабинет на магьосник. В средата имало масичка с извити крачета, на която стояли чукало и хаван, шишенца и буркани и малки лъскави везни В единия край се намирал тежък шкаф за дрехи, превърнат в хранилище за лекарства, върху който били закачени шапката и пелерината на доктора и бастун със златна дръжка, а най-отгоре се хилел един човешки череп. На полицата над камината били наредени стъкленици със спиртосани змии, гущери и един човешки зародиш. В килера, чиито врати били махнати, имало три цели полици с книги, някои от които с огромни размери — колекция, каквато Долф никога дотогава не бил виждал. Тъй като библиотеката не заемала целия килер, пестеливата икономка на доктора поставила в останалата част буркани с туршия и консерви, а из стаята, сред ужасните инструменти на лечителското изкуство, била окачила низи червени чушки и големи краставици, внимателно пазени за семе.
Питър де Хрод и протежето му били приети с подобаваща сериозност и тържественост от доктора — много умен и достоен мъж, който никога не се усмихвал. Той огледал Долф от главата до петите, под, над и през очилата си, а сърцето на бедното момче подскачало, когато тези големи очила, ослепително ярки като месечина по пълнолуние, се спирали върху него. Докторът изслушал всичко, което Питър имал да му каже в полза на младия кандидат, и след това, като наплюнчил палеца с върха на езика си, започнал бавно да прелиства страниците на големия том пред себе си. Накрая, след като дълго хънкал-мънкал и поглаждал брадичката си и след обичайните в подобни случаи колебание и предпазливост, с които всеки умен човек пристъпва към това, което всъщност е възнамерявал да направи от самото начало, докторът се съгласил да вземе момчето за свой ученик, да му дава храна, подслон и дрехи и да го учи на лечителско изкуство. В замяна на това момчето трябвало да работи при него, докато навърши двадесет и една година.
И вижте тогава нашия герой — от нещастно хлапе, което лудо тичало из улиците, той се превърнал в студент по медицина и прилежно стривал лекарствата под надзора на учения доктор Карл Лодовик Книперхаузен. За любещата му стара майка това било щастливо преобразяване. Тя била възхитена от мисълта, че синът й ще бъде възпитан достойно за своите предци, и очаквала деня, в който той ще може да се мери с адвоката от отсрещната къща или може би дори със самия свещеник.
Доктор Книперхаузен бил роден в Палатинат6 в Германия, откъдето заедно с много други свои съотечественици намерил убежище в Англия от религиозни преследвания. Той бил един от близо трите хиляди палатинатци, които се преселили в Англия през 1710 година под покровителството на губернатора Хънтър. Трудно е да се каже къде е учил докторът, как е придобил медицинските си познания, откъде е получил диплома, тъй като по онова време никой не знаел това. Все пак, сигурно е, че голямото му умение и задълбочените му познания били предмет на разговори и учудвали обикновените хора отблизо и далеч. Лечението било съвсем различно от това на всеки от другите медици и се състояло от странни смеси, известни само нему; разправяше се, при приготвянето и прилагането им винаги се ръководел от положението на звездите. Способността му била така много уважавана особено от немските и холандските жители, че в безнадеждните случаи те винаги се обръщали към него. Той бил един от онези безпогрешни доктори, които винаги съумяват да приложат неочаквани и удивителни средства, когато пациентът е изоставен от всички обикновени лекари — освен, както остроумно отбелязват някои, в случаите, когато пациентът е чакал прекалено дълго, преди да се остави в ръцете му. Библиотеката на доктора била предмет на приказки и изумление от страна на всички съседи, бих могъл да кажа дори на целия град. Добрите хора гледали с почит човека, прочел цели три лавици с книги, някои от които големи колкото Библията. Между енориашите на малката лутеранска църква се завързвали много спорове за това, кой е най-умният мъж — докторът или свещеникът. Някои от неговите почитатели стигнали дори дотам да заявят, че знае повече от самия губернатор — с една дума, смятало се, че знанията му са безгранични! Веднага щом Долф бил приет в семейството на доктора, той влязъл във владение на квартирата на своя предшественик — една мансарда под стръмния покрив на холандска къща, където дъждът потропвал по керемидите, светкавиците проблясвали, вятърът се промушвал през процепите в бурно време и цели армии гладни плъхове тичали като донски казаци напук на капаните и мишеморката.