Но въпреки всичките си качества Долф напредвал много бавно в медицината. Това, разбира се, не било по вина на доктора, тъй като той полагал неуморни усилия за момчето, карал го или да стрива в хаванчето, или да тича из града с шишенца и хапчета, а ако някога поизостанело в работата, към което имало твърде голяма склонност, докторът кипвал и го питал дали изобщо очаква да изучи някога професията, ако не се захване по-сериозно да се занимава. Истина е, че той все още обичал удоволствията и белите, с които се отличавало детството му. Всъщност с годините навикът се утвърдил и засилил поради въздържането. С всеки изминат ден Долф ставал все по-непослушен и губел благоразположението и на доктора, и на икономката му.
Междувременно богатството и славата на доктора нараствали. Прочул се с умението си да лекува болести, неописани в книгите. Бил избавил няколко стари жени и млади момичета от магия — ужасна болест, почти така често срещана в провинцията в ония времена, както хидрофобията днес. Той дори изцерил напълно една едра селска мома, която била стигнала дотам, че повръщала изкривени карфици и игли — стадий на заболяването, считан за безнадежден. Говорело се също, че владее изкуството да приготвя любовно биле и го прилага успешно в много случаи при заболели пациенти и от двата пола. Но всички тези случаи представлявали тайнствената част от практиката му, при която, както се казва, може да се разчита на дискретност и почтеност. Ето защо винаги при такива консултации Долф трябвало да излиза от кабинета, макар че казват, че научавал повече за тайните в изкуството през ключалката, отколкото от всички останали занимания, взети заедно.
Колкото повече забогатявал докторът, толкова повече разширявал своите владения и започвал да се замисля за времето, когато като други велики хора ще се оттегли на спокойствие в някое имение сред природата. За тази цел купил ферма на няколко мили от града. Доскоро там живеело богато семейство, което се завърнало в Холандия. В средата на имението имало голяма къща, доста занемарена, която в резултат на разни слухове си спечелила името Къщата с призраците. Дали заради тези слухове или заради мрачния й и запустял вид, но докторът не можел да намери квартиранти и за да не се разруши къщата, преди той да може да се премести в нея, настанил в едното крило някакъв селски дебелак и семейството му с уговорка да обработва земята на изполица.
Тогава докторът усетил как го обзема с голяма сила чувството да си земевладелец. В характера му имало нещо от гордостта на германеца да притежава земя и сега гледал на себе си почти като на владетел на княжество. Започнал да се оплаква, че е уморен от работа и обичал да излиза с коня си, „за да огледа имението си“. Тези кратки разходки до земята му се съпровождали от суматоха и перчене и предизвиквали сензация из цялата околност. Конят му с бели гледци стоял пред къщата, удрял земята с копита и отпъждал мухите в продължение на цял час. Тогава изнасяли и нагласявали дисагите на доктора; после, след известно време, навивали пелерината му и я затягали с ремък към седлото; тогава закопчавали чадъра му за пелерината, а междувременно пред вратата се струпвали група парцаливи момчетии, които не пропускали нищо. Накрая се появявал докторът с високи ботуши до над коленете и триъгълна шапка, отпред с обърната надолу периферия. Тъй като бил нисък и дебел, трябвало му известно време да се качи на седлото, после да се нагласят седлото и стремената както трябва, а през това време се наслаждавал на удивлението и възхищението на момчешката тълпа. Дори след като потеглял, той спирал на средата на улицата или подкарвал обратно два-три пъти, за да даде някои последни нареждания, на които отговаряла или икономката от вратата, или Долф от кабинета, или чернокожата готвачка от избата, или камериерката от таванския прозорец и точно когато завивал зад ъгъла, се донасяли до тях последните думи, които изкрещявал.
Цялата околност се раздвижвала от тези церемонии. Обущарят оставял калъпа, бръснарят подавал накъдрената си глава, от която стърчал гребен, пред бакалницата се събирала тълпа и от единия до другия край на улицата се носела шепнешком новината: „Докторът отива в имението си“.