Когато дошла нощта, Долф се отправил в опасния път. Старата чернокожа готвачка, единствената му приятелка в къщата на доктора, му дала нещо за хапване и една свещ и завързала на врата му амулет, даден й от някакъв африкански магьосник, за да го пази от зли духове. Докторът и Питър де Хрод придружавали Долф по пътя и се съгласили да отидат с него до самата къща, за да са сигурни, че се е настанил добре. Нощното небе било облачно и когато стигнали до къщата, станало много тъмно. Клисарят вървял отпред с фенер. Като минавали по алеята с акациите, слабата светлина на фенера скачала от храст на храст, от дърво на дърво и стряскала юначния Питър. Той се отдръпвал назад, при което се блъсвал в спътниците си, а докторът сграбчвал още по-здраво ръката на Долф, като казвал, че земята е много хлъзгава и неравна. По едно време един прилеп едва не ги накарал да се разбягат напосоки, защото хвърчал точно срещу фенера, а шумът от насекомите в дърветата и квакането на жабите от съседното блато съставлявали един тъжен сънлив концерт.
Входната врата на къщата се отворила с такъв стържещ звук, че докторът побледнял. Влезли в един сравнително голям хол, типичен за американските селски къщи, който в топло време се използва за всекидневна. Оттам се изкачили по широка стълба, която скърцала и стенела при всяко движение, всяка крачка отеквала със свой тон като клавишите на клавесин. Стълбата водела към друг хол на втория етаж, откъдето влезли в стаята, определена за Долф. Тя била огромна, с оскъдна мебелировка и спуснати капаци на прозорците, но тъй като били доста изпочупени, не се чувствувала липса на въздух. Оказало се, че това била тази неприкосновена стая, която холандките наричат „най-хубавата спалня“ — най-добре обзаведената стая в къщата, където рядко спи някой. Тя обаче не била вече така великолепна. Няколко счупени мебели се валяли наоколо, а в средата стояла тежка чамова маса и голямо кресло — толкова стари, колкото къщата. Камината била широка, облицована с холандски плочки с рисунки от Светото писание, но някои били изпаднали от местата си и лежали разхвърляни край огнището. Клисарят запалил свещта, а докторът уплашено оглеждал стаята и тъкмо обяснявал на Долф да не си разваля настроението и да не губи кураж, когато някакъв шум в комина, някакви гласове и неочаквано боричкане уплашили клисаря. Той си плюл на петите заедно с фенера, а докторът едва го настигнал; стълбата стенела и скърцала под тях, като ги карала да бързат още повече и усилвала тревогата им. Входната врата се затръшнала подире им и Долф чул как тичат по алеята, докато най-сетне стъпките им заглъхнали в далечината. Той не се присъединил към това стремително оттегляне, защото имал малко повече смелост от тях или може би, защото бил съзрял причината за страха им — едно лястовиче гнездо паднало през комина и тупнало в камината.
Останал сам, той пуснал на входната врата яко резе, залостил я и след като проверил дали са заключени останалите врати, се върнал в мрачната си стая. Извадил от кошницата храната, която му дала старата готвачка, и вечерял, после заключил вратата на стаята и легнал на един дюшек в ъгъла. Нощта била спокойна и дълбоката тишина не се нарушавала от нищо освен от щуреца, който се обаждал от камината на далечна стая. Свещта хвърляла плах жълтеникав лъч от средата на чамовата маса, слабо осветявала стаята и рисувала по стените чудати форми и сенки от дрехите, които Долф бил метнал върху стола. Въпреки цялата му смелост, в мрачната стая имало нещо потискащо и както лежал на твърдото си легло и разглеждал стаята, усещал как пада духом. Размислил се за своето лентяйство, за съмнителните си перспективи и от време на време въздъхвал дълбоко, като се сещал за бедната си стара майка, защото нищо не навява такива черни мисли в будното съзнание както тишината и самотата на нощта. По едно време му се сторило, че чува звук, сякаш някой ходи на долния етаж. Заслушал се и съвсем ясно чул стъпки по голямата стълба. Те се приближавали бавно и величествено — туп, туп, туп. Очевидно стъпвал някой много тежък човек. И все пак, как се бил вмъкнал така безшумно вътре? Долф бил сигурен, че е заключил добре всички врати. Въпреки това стъпките продължавали — туп, туп, туп. Очевидно не бил крадец — вървял прекалено шумно и бавно, а един крадец би се промъквал тихо или би се втурнал стремително.