— Мисля… — започна Прасчо неспокоен.
— Недей! — каза Ийори.
— Мисля, че виолетките са доста хубави — каза Прасчо и като сложи букета пред Ийори, хукна презглава.
На следната сутрин бележката на Кристофър Робин гласеше:
ИзлЯЗох.
скОрО ще се вЪрНа
И така вече всички животни в Гората — с изключение на Петнистия или Приличащ на Обикновено Листо Щеси — сега знаят какво прави Кристофър Робин през сутрините.
Глава шеста,
в която Пух измисля нова игра и Ийори участва в нея
Когато рекичката стигнеше до края на Гората — вече пораснала, — тя ставаше почти река. И понеже беше вече голяма, тя не тичаше, не скачаше, не шумолеше наоколо, както когато беше още малка, а се движеше по-бавно, с достойнство. Защото сега тя знаеше къде отива и си казваше. „Няма защо да се бърза. Все ще стигна някой ден!“
Но малките рекички навътре из Гората се стрелкаха насам и нататък, жадни да открият толкова много неща, преди да стане късно!
Имаше широка пътека, широка почти като път, която водеше от Вън до Гората, но преди да влезе в Гората, трябваше да пресече рекичката. Затова там, където я пресичаше, имаше дървен мост, широк почти колкото път, с дървени перила от двете страни. Кристофър Робин можеше да опира брадичката си на горния край на перилата, ако искаше, но много по-забавно беше да провре глава през перилата така, че да се надвесва точно над водата и да я наблюдава как бавно се промъква под него. Пух можеше да опре брадата си на долната греда на перилата, ако се поизпънеше на пръсти, но много по-забавно беше да легне, да провре глава под долната греда и да наблюдава как бавно се промъква под него реката. Този беше единственият начин за Прасчо и Ру да я наблюдават, защото бяха твърде малки, за да стигнат над долната греда. Те така и лягаха, по корем… а тя се промъкваше нататък бавно, понеже не бързаше да стигне.
Един ден, както се бе запътил към този мост, Пух се мъчеше да съчини стихотворение за еловите шишарки, защото те бяха там, разпилени около него, и той се чувстваше пеещ. Взе една шишарка, огледа я и си каза: „Това е много хубава шишарка и с нещо трябва да се римува.“ Но не можеше да се сети. И отведнъж му хрумна:
— Но това не е вярно — каза Пух, — защото Кенга не живее на дърво!
Той беше почти стигнал моста, но понеже не гледаше къде стъпва, се препъна в нещо, шишарката отскочи от лапата му и цопна в реката.
— Неприятно! — каза Пух, докато тя се понесе бавно надолу. И той се върна да вземе друга шишарка, която да си има рима. Но си помисли, че е по-добре да погледа реката в такъв спокоен ден от моста… та се загледа в нея, докато тя бавно течеше под него…
Неочаквано Пух видя шишарката, която също се промъкваше надолу изпод моста.
— Колко забавно! — каза Пух. — Изпуснах я от другата страна, а тя идва на тази! Интересно дали и други ще го повторят! И той се върна за още шишарки.
Повториха го. И продължиха да го повтарят. Сетне Пух пусна две изведнъж и се наведе от моста да види коя ще мине първа.
Едната наистина мина първа. Но понеже двете бяха еднакво големи, той не беше сигурен коя победи. Тази ли, която той искаше да победи, или другата. Затова следващия път пусна една голяма и една малка и голямата мина първа — както той смяташе, — а малката мина последна — пак както той смяташе. Така той победи два пъти… и когато си тръгна по-късно към къщи за закуска, Пух беше победил тридесет и шест пъти и загубил двадесет и осем, което значеше, че прави всичко… колко… е, добре — извадете двадесет и осем от тридесет и шест и това ще бъде то! Вместо по друг начин!
Това стана началото на онази игра, която нарекоха после Пухопръчки, защото Пух я беше измислил, а когато неговите приятели я играеха на края на Гората, те я играеха с пръчки вместо с шишарки, защото по-лесно ги отбелязваха.
Един ден Прасчо, Зайо и Ру играеха на Пухопръчки. Те вече бяха пуснали пръчките си, Зайо беше изкомандвал: „Тръгвай!“, те хукнаха към другата страна на моста и сега — надвесени над водата — очакваха да видят чия пръчка ще мине първа. Но чакаха дълго, защото реката този ден беше много мързелива и едва ли се интересуваше дали някога ще стигне.
— Виждам моята! — извика Ру. — А, не, това е нещо друго. Можеш ли да видиш твоята, Прасчо? Мислех, че виждам моята, но не я виждам. А, ето я! Не, пак не е тя! Можеш ли да видиш твоята, Пух?
— Не — каза Пух.