— Пух! — извика Кристофър Робин, като още гледаше света, подпрял брадичката си с ръце.
— Да! — каза Пух.
— Когато вече… когато… Пух?
— Да, Кристофър Робин?
— Вече няма да направя Нищо!
— Никога ли вече?
— Е, не толкова често! Не ти дават!
Пух очакваше да продължи, но той пак замълча.
— Да, Кристофър Робин! — подкани Пух.
— Пух, когато аз… ти знаеш… когато вече няма да правя Нищо, ще идваш ли тук понякога?
— Само аз?
— Да, Пух!
— Ти също ли ще идваш?
— Да, Пух, непременно ще идвам! Обещавам, Пух!
— О, така е хубаво!
— Пух, обещай ми, че няма да ме забравиш никога! Дори когато стана на сто!
Пух помисли малко.
— А аз на колко ще бъда тогава?
— На деветдесет и девет.
Пух кимна:
— Обещавам!
Все още с очи, отправени към света, Кристофър Робин протегна ръка за Пуховата лапа.
— Пух — каза той сериозно, — ако аз… ако аз не съвсем… — Той спря и отново започна: — Пух, каквото и да се случи, ти ще разбереш, нали?
— Какво да разбера?
— О, нищо! — Кристофър Робин се засмя и скочи на крака. — Ела!
— Къде? — попита Пух.
— Навсякъде!
И те тръгнаха. Заедно. Но където и да отидат, каквото и да им се случи по пътя в това омагьосано място в средата на Гората — едно малко момче и неговото Мече винаги ще си играят.