Станът се вдигна на крак като един човек! Някой предложи да запалят бъчва с барут, но с оглед на състоянието на майката надделяха по-разумните съвети и бяха дадени само няколко револверни гърмежа, защото дали поради примитивната хирургия на стана, или поради някоя друга причина, черокийката Сал бързо отпадаше. За един час тя сякаш се качи по каменистата пътека до звездите и така напусна Ревящия стан с неговата греховност и позор завинаги. Мисля, че съобщението за това не ги разтревожи много, освен по отношение съдбата на детето. „Ще остане ли живо сега?“ — питаха те Дундьо. Отговорът бе колеблив. Единственото друго живо същество в стана с пола и майчинското състояние на черокийката Сал беше една магарица. Изказаха се няколко предположения доколко това ще е подходящо, но направиха опит. Оказа се по-малко проблематично, отколкото в древния случай с Ромул и Рем и явно не по-малко сполучливо.
Когато свършиха с тези подробности, които отнеха още един час, вратата се отвори и нетърпеливите мъже, които вече се бяха наредили на опашка, започнаха да влизат един по един. До ниското легло или пейка, на която под одеялата сковано се очертаваше тялото на майката, стоеше маса от борово дърво. На нея беше сложен сандък от свещи, а в него, повит с яркочервена фланела, лежеше най-новият обитател на ревящия стан. До сандъка беше сложена шапка. Предназначението й скоро бе обяснено.
— Господа — заговори Дундьо със странна смес на меродавност и ехидно самодоволство, — господа, моля минавайте през предната врата, около масата и излизайте през задната врата. Тия, дето пожелаят да пожертвуват нещо за сирачето, ще намерят там шапка.
Първият влезе с шапка, обаче, като се огледа, я свали и с това несъзнателно даде пример на следващия. В такива общности и добрите, и лошите постъпки са заразителни. Както минаваше редицата, чуваха се забележки, критики, насочени може би по-скоро към Дундьо, който играеше ролята на директор на цирк:
— Това ли е той?
— Дребно парче!
— Само боята й е взел!
— Колкото един пистолет!
[# По задължение (лат.). Б. пр.]
Пожертвованията бяха не по-малко типични: сребърни табакера, испанска жълтица, моряшки револвер със сребърна инкрустация, много красиво бродирана дамска кърпичка (от комарджията Оукхърст), парче самородно злато, брилянтена игла за връзка, брилянтен пръстен (подсказан от иглата, със забележка от дарителя, че „го бие с две бройки“), топуз на каишка, библия (дарителят остана неизвестен), златна шпора, сребърна лъжица (монограмът за съжаление не беше на дарителя), хирургически ножици, ланцет, английска петфунтова банкнота и около двеста долара в насипно злато и сребърни монети. Докато ставаше всичко това, Дундьо запази мълчание, безстрастно като на покойницата от лявата му страна, и със сериозност, неразгадаема като на новороденото отдясно. Само едно произшествие наруши мълчанието на това чудновато шествие. Когато Кентък се наведе над сандъка от свещи, детето се обърна и при болезненото си гърчене се хвана за протегнатия му пръст и го стисна за миг. Кентък доби глупав и объркан вид. Нещо като руменина се опита да залее обгорените му от слънцето бузи.
— Проклетото хлапе! — рече той и освободи пръста си може би с повече нежност и внимание, отколкото човек би допуснал, че е способен да прояви.
Той излезе с изпънат пръст и любопитно го разгледа. Това разглеждане го накара да повтори същата забележка по адрес на детето. В същност като че ли му доставяше удоволствие да я повтаря.
— То ме стисна за пръста — каза той на Типтън и пак изпружи пръст, — проклетото хлапе!
Чак в четири часа — сутринта Ревящия стан се успокои и легна да спи. В хижата, където останаха да бдят няколко души, светеше и Дундьо не си легна цялата нощ. Нито Кентък. Той пиеше безспир и разказваше с голямо увлечение преживелицата си, като неизменно завършваше с все същото възклицание по адрес на новодошлия обитател на стана. То като че ли го освобождаваше от всякакво несправедливо обвинение, че се е разчувствувал, а Кентък страдаше от слабостите на по-силния пол. Когато всички си легнаха, той слезе долу при реката и замислено си заподсвирква. После се качи нагоре по дерето, край хижата, като продължаваше да си подсвирква с показно безразличие. Той спря при една огромна секвоя, върна се обратно и пак мина край хижата. На половината път до брега на реката отново спря, върна се и почука на вратата. Отвори му Дундьо.
— Как я карате? — попита Кентък, с поглед, устремен покрай Дундьо към съндъка от свещи.