— Всичко е спокойно — отговори Дундьо.
— Нещо да е станало?
— Нищо.
Двамата млъкнаха. Настъпи неловка пауза, — а Дун продължаваше да държи вратата. Тогава Кентък се сети за пръста си и го вдигна пред Дундьо.
— То ми го стисна… проклетото хлапе — каза той и си отиде.
На другия ден на чернокийката Сал бе устроено просто погребение, каквото можеше да й устрои Ревящия стан. След като прахът й бе заровен на планинския склон, се състоя официално събрание на стана, за да обсъдят какво да правят с детето й. Решението да го осиновят бе взето с пълно единодушие и голямо въодушевление. Но веднага възникна оживено разискване относно начина и възможностите да се задоволят нуждите му. Забележителното беше, че в спора липсваха онези ожесточени лични нападки, които обикновено придружаваха разискванията в Ревящия стан. Типтън предложи да изпратят детето в Червеното куче, на четиридесет мили, където можеха да го поверят на грижите на някоя жена. Но несполучливото предложение бе посрещнато с ожесточена и единодушна съпротива. Ясно беше, че всеки план, водещ до раздяла с новата им придобивка, ще бъде тутакси, отхвърлен.
— Освен това — каза Том Райдър — ония от Червеното куче ще го подменят и ще ни пробутат някое друго.
Липсата на вяра в честността на другите селища господствуваше в Ревящия стан, както и другаде.
Довеждането на бавачка в стана също не се прие. Изтъкна се доводът, че никоя почтена жена не би се съгласила да приеме Ревящия стан за свое местожителство и говорещият подчерта, че „други жени вече не им трябват“. Този нелюбезен намек за починалата майка, колкото и груб да изглеждаше, беше първият спазъм на почтеност, първият симптом на моралното възраждане на стана. Дундьо не се обаждаше. Може би изпитваше известна неловкост да се намесва в избора на свой заместник по длъжност. Но когато го запитаха, смело заяви, че той и „Джини“ — споменатото по-горе млекопитаещо — ще се справят с отглеждането на детето. Имаше нещо оригинално, независимо и героично в този план, което се хареса на стана. Дундьо запази длъжността си. За някои неща изпратиха в Сакраменто.
— И не забравяй — каза касиерът, като тикна торбичка със златен прах в ръцете на куриера, — най-хубавото, което може да се намери, нали знаеш, с разните там украшения, воланчета, и по дяволите цената!
Колкото и да е чудно, детето заякваше. Може би здравословният климат на планинския стан компенсираше много други липсващи неща. Природата закърми намереничето от своите по-пълни гърди. В прекрасните условия на предпланините на Сиера Невада — този въздух, наситен с балсамов аромат, този неземен елексир и ободряващ, и животворен — то беше намерило несекващ извор на храна или някакви потайни сили на химията превръщаха магарешкото мляко в калций и фосфор. Дундьо беше склонен да вярва, че то се дължи на химията и на доброто гледане.
— Аз и тая магарица — казваше той — сме му станали баща и майка! — И добавяше, като се обръщаше към безпомощното вързопче пред него: — Пък да не вземеш някой ден да се отречеш от нас!
Когато наближаваше да навърши един месец, стана ясно, че се налага да му се даде някакво име. Общо взето той беше известен като „Малкия“, „Момчето на Дундьо“, „Койотът“ (намек за гласовитостта му) и дори като „Проклетото хлапе“ — гальовния и грубоват израз на Кентък. Но тези названия звучаха някак неопределено и незадоволително и най-после бяха отхвърлени под влиянието на други съображения. Комарджиите и авантюристите са обикновено суеверни и един ден Оукхърст заяви, че бебето донесло „късмет“ на Ревящия стан. Напълно вярно беше, че напоследък им вървеше. „Късмета“ беше името, на което се установиха, като сложиха пред него за по-голямо удобство „Томи“. Нищо не се споменаваше за майката, а бащата беше неизвестен.
— По-добре ще е — каза философски настроеният Оукхърст — да започнем играта съвсем наново. Ще го наречем „Късмета“, та дано му потръгне.
Така определиха съответно деня на кръщавката. Как я разбираха тази церемония, читателят, който вече е добил известно впечатление за отчаяната нечестивост на Ревящия стан, може лесно да си представи. Церемониалмайстор беше някой си „Бостън“, всеизвестен зевзек, и тържеството като че обещаваше смях до припадане. Този изобретателен сатирик си игра два дена да приготви пародия на църковната служба с хапливи местни закачки. Хорът бе надлежно обучен и Санди Триптън бе избран за кръстник. Но след като шествието стигна с музика и знамена до горичката и детето бе сложено пред пародия на олтар, Дундьо излезе пред очакващата тълпа.
— Не е в моите обичаи да развалям веселбите, момчета — смело заговори този човечец, загледал открито лицата на заобиколилите го, — но ми се вижда, че тая работа не е съвсем честна. Доста подло е да разиграваме комедия с това детенце, дето не може да я разбере. А пък ако има тука нравствеността и общественото здравеопазване. „Томи“, който, както се смяташе, прекарваше цялото си съществуване в непрекъснати опити да заспи, не биваше да бъде тревожен от шум. Викането и кряскането, които бяха спечелили на стана злополучното му име, бяха забранени около хижата на Дундьо. Златотърсачите си приказваха шепнешком или пушеха със сериозната важност на индианци. Ругатните по негласно споразумение бяха изоставени в тези свещени предели и в целия стан вече не се употребяваха общоприетите възклицания като „Да му се не види и късметът!“ и „Ех, че проклет късмет!“, понеже бяха добили ново значение. Вокалната музика не беше забранена, тъй като се предполагаше, че притежава успокояващи и приспивни качества, а една песен, която пееше Джак Матроса, английски моряк от австралийските колонии на нейно величество, стана много популярна като приспивна. Това беше печален разказ за подвизите на седемдесет и четири топовната „Аретуза“, в полугласен минор, завършващ с проточен и замиращ припев „На борда на «Аретуза»“ в края на всеки куплет. Чудесна гледка беше да видиш Джак с Късмета на ръце да се поклаща от една страна на друга, сякаш от движението на кораба, и да пее монотонно тази моряшка песенчица. Дали поради това особено поклащане на Джак, или поради дължината на песента му — тя съдържаше деветдесет куплета и той най-съвестно ги изкарваше всичките до печалния им край, — но обикновено пеенето постигаше желания ефект. Докато той пееше златотърсачите се изтягаха под дърветата в мекия летен здрач, пушеха лулите си и слушаха прехласнати мелодичните звуци. Станът живееше с неясната представа, че това е някакво идилично щастие.