— Та и в Ревящия, имат една улица, каквато в Червеното куче не са и сънували. Те имат виещи се растения и цветя около къщите и се мият по два пъти на ден. Но не си поплюват с външни хора и се кланят на едно индианче.
Благоденствието породи и стана желание за нови подобрения. Решено бе напролет да се построи хотел и да се поканят да се заселят там едно-две почтени семейства, с мисълта, че общуването с жени може да подействува благотворно на „Късмета“. Голямата цена на отстъпката, направена от тези мъже пред прекрасния пол, на чиято добродетелност и полезност те гледаха извънредно скептично, можеше да се обясни само с обичта им към Томи. Някои все още се противяха. Но решението можеше да се изпълни едва след три месеца и малцинството смирено отстъпи, с надеждата, че може да възникне някаква пречка. И тя възникна.
Зимата на 1851 година задълго ще се запомни в полите на планината. Снегът затрупа Сиера Невада и всяко планинско поточе стана река, а всяка река — езеро. Всяко ждрело и дере се превърна в буен бързей, който хлуеше от стръмнините, изкореняваше гигантски дървета и пръскаше отломки и парчета из равнината. Червеното куче претърпя две наводнения и това бе предупреждение за Ревящия стан.
— Водата е довлякла златото в тия дерета — каза Дундьо. — Имало го е тука едно време и ще го има пак!
И тази нощ Северния ръкав неочаквано излезе от бреговете си и помете триъгълната долина на Ревящия стан.
В хаоса на устремилата се вода, сгромолясващите се дървета, пращящите клони и тъмнината, която сякаш течеше заедно с водата и сееше разруха в прекрасната долина, не можеше да се направи почти нищо, за да се събере разпръсналият се стан. Когато се развидели, разбраха, че хижата на Дундьо, която бе най-близо до речния бряг, я няма. По-нагоре в дерето намериха трупа на злощастния й притежател, ала гордостта, надеждата, радостта, Късмета на Ревящия стан бе изчезнал. Те се завръщаха с покрусени сърца, когато някой ги повика от брега.
Беше спасителна лодка от долното течение на реката. Били извадили — казаха те — близо две мили по-надолу един мъж и малко дете, и двамата на издъхваме. Дали някой не ги познава и дали не са тукашни?
Само като погледнаха, познаха Кентък, смазан и пребит, но все още с Късмета на Ревящия стан в прегръдките. Когато се наведоха над тази мъчно съвместима двойка, разбраха, че детето е мъртво и изстинало.
— Той е умрял — рече някой. Кентък отвори очи.
— Умрял ли? — попита той със слаб глас.
— Да, драги и ти също умираш.
В очите на издъхващия Кентък се появи усмивка.
— Умирам — повтори той, — Късмета ме взема със себе си… кажи на момчетата, че Късмета е у мене сега — И силният мъж, хванал се за неукрепналото детенце, както се казва за давещия се, че се хваща за сламка, затвори очи, понесен от призрачната река, която тече неспирно към морето на забравата.