Късметът, разбира се, се показал на висота. Половин минута по-късно типът честно се разплатил с него и с десет хиляди Долара в джоба Стифи сметнал, че тази работа много му допада и не бива да я изоставя насред пътя. С две думи, половин час по-късно той се озовал на улицата с около деветдесет хиляди долара в брой.
Лесно ще си представите радостната му възбуда и аз съм последният човек, който ще го вини за това. Имал пари за цял живот, можел да се завърне при стария Уивълскъм върху камила, натоварена със злато и скъпоценни камъни, и да иска до прегракване ръката на дъщеря му. Така че в този момент морето се виждало на Стифи до глезените.
На другия ден внесъл парите в най-близката банка, а щом се смрачило, напуснал хотела и тръгнал да празнува.
Вижте, няма защо да ви казвам, че когато Стифи празнува, той празнува, без да си поплюва. Не съм в състояние да ви осведомя къде и как точно се е проявил в този конкретен случай, още повече, че самият той храни твърде смътни спомени. По всяка вероятност е бил душата и сърцето на някаква компания, защото едно си спомня със сигурност — от самото начало приятели не му липсвали. Другото, в което никой не се съмнява, е, че явно са пообиколили не едно увеселително заведение и са ставали все по-близки приятели. Следващото, което си спомня, е, че се събудил в задния двор на някаква кръчма или хотел, а в джоба си открил само една пощенска марка от пет цента, две балончета, три тапи от шампанско и едно кречетало.
Тези доказателства за добре прекарана вечер му доставили неизмеримо удоволствие. Той надул балоните, спукал ги, потракал с кречеталото, след което решил, че няма да е зле да се зареди с малко джобни пари за през деня. Така че заприпкал към банката да осребри един чек.
Затова опитайте се да вникнете в чувствата му, когато още с пристигането си там установил, че вратите на банката са затворени. Да — и двете врати били затворени като стриди. И тогава си спомнил — но вече твърде късно, — прочетеното във вестниците, че в Ню Йорк тези работи стават всеки ден.
Постоял известно време с изцъклен поглед, докато свикне с мисълта за фалита си. После се замъкнал криво-ляво до хотела и се свлякъл в едно от креслата във фоайето, за да обмисли новосъздалото се положение.
Явно шансовете му да се ожени за дъщерята на високомерния граф се били спукали като сапунени мехури. Можел вече да забрави за това си намерение и известно време потъгувал над тази мисъл.
Доста по-късно го осенила внезапна мисъл и за първи път, откакто го бил сполетял непоправимият удар, се почувствал по-човешки.
Щом като и последната му надежда да се ожени за Джералдин се е провалила, казал си той, значи, нищо вече не му пречи да напише на баща й дълго лелеяното ругателно писмо.
Защото, нали разбирате, от няколко седмици Стифи го сърбели ръцете да напише на стария Уивълскъм точно какво мисли за него. Но естествено, докато още хранел надежди онзи да се смили и да му даде дъщеря си, писмото оставало само в съкровените му мечти и се разминавало с конкретните действия. Но при новосъздалото се положение вече нямало какво да губи и можел да му посвети цялото си немалко умение. Опипал джоба си да провери дали марката е още на мястото си, след което се втурнал към писалището и сграбчил перото и хартията.
Не знам дали сте имали вземане-даване със Стифи в качеството му на автор на ругателни писма, но аз имам известен опит в това отношение. Бях веднъж в неговата компания, когато той съчини четири вдъхновени страници до Уфи Просър в отговор на Уфивото послание, с което последният му отказваше заем от пет лири. Та ви казвам най-отговорно — това бе печен образец без нито един скучен ред и за мен бе гордост да нарека автора му свой приятел.
Във въпросния случай, както Стифи твърди, той абсолютно надминал себе си. Убеден е, че е бил ръководен от вдъхновение свише. Изписвал лист подир лист, като всеки един преливал от искряща мисъл. Не оставил незасегнат нито един аспект от личността на графа. В най-големи подробности описал какво мисли за неговите навици, обноски, лице, вратовръзки и морален облик, за начина, по който сърба супата, начина, по който си дъвче мустака и стотици други подробности. Само на брадавицата на носа му посветил цели шест реда. Накрая надписал плика, залепил марката от пет цента и лично пуснал писмото в кутията, поставена до рецепцията.
А тъй като и без това се намирал на рецепцията и забелязал там самия управител на хотела, сметнал, че случаят е подходящ да го постави в течение на финансовите си дела.
— Извинете — започнал Стифи.
— Да, сър? — откликнал управителят.