Време за безболезнено бягство нямало. Дръжката на вратата вече била натисната. Запазвайки забележително присъствие на духа, Стифи преразгледал целия си план и безшумно се гмурнал под масата.
Известно време царял покой. Доколкото Стифи можел да съди по краката, шаващи в непосредствена близост до носа му, икономът се бил завърнал в помещението — вероятно с кафето и провизиите (онази част от панталоните, която се виждала, била на тънки райета, каквито носят икономите).
После вратата отново се отворила и този път пропуснала чифт нозе, обути в пижама и завършващи с пантофи, така че разумът му подсказал — това е старият Уивълскъм. Когато пижамата се изгубила от погледа му и се появила отново, този път под масата на сантиметри от ченето на Стифи, тъй като собственикът им се бил пльоснал тежко на стола, той разбрал, че не е сгрешил, и ми призна, без да се срамува, че се разтреперил като лист. Да съзерцаваш тъй отблизо крайника, който някога те е уцелил мощно в дъното на панталоните, било незавидно усещане.
В горните пластове на стаята се отпочнал диалог. Пръв се изказал икономът.
— Добро утро, милорд. Да сервирам ли на милорд малко яйца с бекон? Масата се разклатила, тъй като възрастният благородник неволно потреперил.
— Стига с тези шеги, Гаскойн! Има времена, когато може да се говори за яйца с бекон, и времена, когато те не бива да бъдат споменавани. Понастоящем се опитвам да забравя, че такива гнусотии изобщо съществуват. Това, което можеш да ми сервираш — и то светкавично, ако обичаш — е чаша отровно силно кафе, щедро поръсено с отлежал коняк, и една добре препечена филийка хляб.
Икономът се изкашлял по един такъв неприятен и укорителен начин.
— Да не би милорд да е надхвърлил снощи допустимото?
— Не, естествено!
— Да не би милорд да е употребявал шампанско?
— Една глътка.
— Една бутилка?
— Може да е било и бутилка.
— Две бутилки?
— Да. По-вероятно две.
Икономът повторно се изкашлял.
— Ще уведомя доктор Спелвин.
— Не ставай подлец, Гаскойн!
— Той изрично забрани на милорд всякакво шампанско.
— Хайде, хайде!
— Излишно е да напомням, че от шампанското милорд го избива на петна.
Старият Уивълскъм свадливо се разлаял.
— Ама престани да ми говориш за шампанско! Не желая тази дума да се произнася в мое присъствие!
— Много добре, милорд — оскърбил се икономът. — Кафето ви, милорд. Препечената филийка е до лакътя ви, милорд.
Настъпило мълчание. От сърбащите звуци, които се разнесли над главата на Стифи, той си направил извода, че дъртият си лочи кафето. Предположението му се подкрепило от факта, че когато онзи отново заговорил, гласът му прозвучал по-уверено.
— Не ме гледай така бе, Гаскойн! В края на краищата, защо човек да не се поотпусне от време на време? Само бездушните сърца не се отдават никога на радости.
— На възрастта на милорд всякакво поотпускане е крайно осъдително.
— Какво против имаш възрастта ми? Човек е толкова стар, колкото се усеща!
— Много добре, милорд!
— Сериозно грешиш, Гаскойн, като си мислиш, че тая сутрин съм махмурлия. Нищо не може да е по-далеч от истината. Чувствувам се като младенец. Я ми виж ръката! Не трепва!
Очевидно при тези думи старият се осмелил да прибегне до нагледна демонстрация, защото на пода кацнала една салфетка.
— Потреперва, милорд!
— Глупости — раздразнил се графът. — Нарочно я изтървах, за да ти покажа с каква лекота ще я вдигна. Гледай, Гаскойн! Сега ще вдигна салфетката!
Но не я вдигнал. Навел се и тъкмо пръстите му се вкопчили в нея, когато внезапно се озовал загледан в облещените очи на Стифи. Настъпило неловко мълчание. Графското лице напуснало полезрението на Стифи и нашият приятел чул как старият преглъща.
— Гаскойн!
— Милорд?
— Гаскойн, под масата има призрак!
— Много добре, милорд.
— Какво значи това „много добре, милорд“? Стига си ми повтарял само „много добре, милорд“! Направи нещо, човече, размърдай се!