Лорд Уивълскъм вдигнал ръка.
— С други думи, си убедена, че този трижди про… че този прекрасен младеж Адолфъс Стифъм, на когото винаги съм гледал като на собствен син, е все още жив?
— Засега да.
— Кажи ми тогава, как да запазим това му състояние?
Джералдин се замислила.
— Смятам за най-целесъобразно да му телеграфирам още днес незабавно да се върне, тъй като си съгласен да се оженим.
Лордът поседял известно време, потънал в мисли.
— Смяташ ли, че това е най-добрият изход?
— Убедена съм.
— А вторият по целесъобразност изход какъв е?
— Втори няма.
— Искаш да кажеш, че ако не желая цял живот да бъде преследван, трябва да приема този — ъ-ъ — да го приема за зет?
— Точно така.
Лорд Уивълскъм хвърлил още един поглед към гардероба. След това проговорил с малко пресилена сърдечност, както би се сторило на случаен слушател:
— Очарован съм! Възхитен съм! С невиждано удоволствие!
— Ето това (заключи Симпатягата) е историята на брака Стифъм-Спетсбъри, на чието тържествено сключване присъствахме днес в църквата „Сейнт Джордж“ на Хановър скуеър. Предполагам, че вече ви е ясно какво имах предвид в началото, когато казах, че на този свят човек няма нужда от добродетели, твърд характер и благороден ум — защото в такъв случай аз самият бих бил сега ехе… — а само от късмет! Твърдата вяра в късмета на Стифъмови и нищо друго подсказала на Понго Туисълтън-Туисълтън да приеме тежките условия на баса, предложен от Уфи Просър, затова се гордея с него и се радвам, че честно си напълни джоба.