Грязнов предпочиташе да мълчи.
— Наистина, пълна безсмислица — промърмори Трофимов. — Щом като пушката е почистена, макар че са изразходвани патрони, значи, че все пак е стрелял по дивеч, а не за самоотбрана.
— Какво има по-нататък? — Бяха извървели десетина метра по широка, отъпкана пътека.
— Там свършва градският лесопарк, но само така се нарича, до града е доста далече. Това вече е вилна зона. Фактически всички босове от града живеят тука. Удобно е: на две крачки ти е гората, кеф ти морето, кеф ти езерата.
Излязоха при лесопарка и двамата московчани можаха да се уверят, че вилите на местния елит действително изглеждаха главозамайващо.
— Сигурно и Малахов е имал тука вила? — Грязнов нехайно се обърна назад към паркирания на шосето джип.
— Имаше наследствена къща в селото, пък и тя е пълна развалина. Малахов беше широка душа. Не го интересуваше нищо друго, освен работата и ловът. Жена му се занимаваше с децата и домакинството. Тоест занимава се де… — побърза да се поправи Трофимов.
— Чухте ли? — неочаквано възкликна Турецки.
Чу се приглушен писък. След секунди — отново.
— Май да — съгласи се Трофимов.
— Идва оттам — посочи дотичалият Грязнов към двуетажна къща от червени тухли.
— Нима? Изглежда далече — усъмниха се и Трофимов, и Турецки.
— Вятърът е силен и, натурално, го донася — обясни Грязнов.
Следващият писък не остави никакви съмнения в неговата правота: пищеше женски глас, пълен с отчаяние…
Старост
И тази нощ, както и предишните, Гибона не можа да заспи. Мъчеше го старият ревматизъм, придобит в лагера още преди трийсет години. Иначе отдавна вече да е забравил и студените бараки, и тъмните галерии, където до колене във вода мръсните дрипави затворници пряко сили въртяха тежките чукове и къртеха толкова необходимата за страната никелова руда.
Естествено, сам Гибона никога през живота си не би се докоснал до чук, дори под смъртна заплаха, защото баш разбойник като него, зачитащ кодекса на подземния свят, не би следвало да работи. Но администрацията на лагера строго следеше абсолютно всички затворници да слизат на работа в мината. Именно там Гибона си спечели тоя ревматизъм.
Някъде далеч три пъти удари корабна камбана. След още половин час болки Гибона стана от леглото, щракна малката лампа на нощното шкафче, извади цигара от кутията и бавно запали. После отново изгаси лампата, отиде до прозореца и вдигна плътните щори.
Зад дебелите бронирани стъкла се разкри панорамната гледка на нощния Владивосток. Градът спеше. Проблясваха само светлините по Светланския булевард и на военното пристанище в далечината. От време на време широкият лъч на фара прорязваше чернотата на нощното небе.
Долу, покрай високия зид, обграждащ триетажната къща на Гибона, сновяха огромните стражеви кучета. Затворени цял ден в кучкарника, нощем насладите се ротвайлери лудуваха на двора и понякога игрите им се превръщаха в същинска битка. Тогава излизаше някой от охраната и укротяваше разигралите се животни, та, опазил Бог, да не събудят шефа.
Впрочем напоследък Гибона най-често не мигваше нощем. И причина за това не беше само отколешният ревматизъм. Старият бандит бе започнал да долавя в себе си нещо неприятно — с настъпването на мрака го обземаше странен, необясним страх. И макар че къщата му приличаше по-скоро на непристъпна крепост, безпокойството нито за миг не го напускаше, докато от синкавата мъгла на Амурския залив не се издигнеше жълтият диск на слънцето.
Гибона дълбоко дръпна от цигарата и за секунда видя в стъклото лицето си, озарено от червеното огънче.
„А запалената цигара се забелязва отдалече… И е чудесна мишена за снайперист — мина му през ума и забравил за бронираните стъкла, изстина от ужас. — Макар че кой би имал интерес и би си направил труда да пречука един старец?“
За всеки случай обаче се дръпна от прозореца и отново се мушна в леглото. Краката го въртяха още по-силно отпреди. Когато болките станаха вече нетърпими, Гибона вдигна слушалката на телефона.
— Заповядайте, Осип Петрович! — чу се съненият глас на бодигарда.
— Как е положението, Федуня?
— Всичко е спокойно, Осип Петрович.
— Виж кво… Я събуди Алка. Нека се качи при мене. Да вземе и мехлема. — И без да дочака отговор, Гибона затвори.