— Как е, поолекна ли ви? — Алла вече масажираше гърба на Гибона.
— Мина ми… Ех, Алка, да бях по-млад поне с петнайсет години, щях да те тръшна… Добре щяхме да се повеселим!
Масажистката кокетно разкърши рамене.
— Че вие изобщо не сте стар, Осип Петрович.
— Ааа, не е хубаво да се лъже. По-добре ми кажи, идва ли някой, докато ме нямаше?
— Май идва един — каза тя след десетина секунди размисъл. — Мотаеше се тук пред къщата, докато вие бяхте в града.
— Кой беше?
— Дявол го знае. Такъв един ситен смотаняк. Искаше да ви изчака, но момчетата набързо го отпратиха.
Гибона се позамисли и след малко попита:
— Да не е един с дръпнати очи, китаец?
— Тц. Руснак.
— Добре, Алка. Върви да спиш. Вече ми олекна…
Скоро след това Гибона заспа. И, естествено, веднага забрави за днешния посетител — малко ли хора има във Владик, на които е дотрябвал…
На другия ден непознатият му напомни за себе си по най-неочакван начин. След обяда Гибона по навик си почиваше в гостната, отпивайки от висока чаша силно разредена водка с тоник. Разбира се, с по-голямо удоволствие би я употребявал чиста, но лекарите най-строго му бяха забранили да пие — наболяваше го черният дроб, увреден през дългите затворнически години.
Гибона лежеше на ниския диван и обмисляше по-нататъшните си планове:
„Време е да свършваме с виетнамците… Половин година вече не плащат. Глей кви хора — поотпуснеш ги малко и ти се качат на главата. Само че как да си приберем сухото — дали да вземем пазарските колички, с които са им пълни складовете, или направо да ги поизтръскаме? Сетне ще се чудим как да ги продаваме тия колички. Освен пък да ги откараме в Москва? Абе ще ни излязат дявол на магаре. Не… Ще се наложи да ги поизтръскаме. Ама и тъй не иде. Напоследък нещо виетнамците се развъдиха много, пък и се правят на големи бабаити. О-о, ще им видим сметката на тия маймуни, но ще ни отнеме доста време. Как ли му беше името на техния шеф? Май Сандък?“
На вратата се почука.
— Кой е? — недоволно викна Гибона. Мразеше да го безпокоят, когато си почива.
Влезе бодигардът.
— А, Федуня… Помниш ли как се казваше шефът на виетнамците?
— Ван Дък — отговори той и явно искаше да добави нещо, но старецът продължи:
— Да бе, вярно, точно така. Обади му се по телефона и му кажи, че Гибона иска да го види.
— Добре, Осип Петрович. Дошъл е тука някакъв чешит и моли да го приемете. Казва, че било по важна работа.
— Всички ме търсят по важна работа… Кажи, че съм зает.
— Заръча да ви предам тоя плик.
— Хм… Дай го.
Федуня му подаде обикновен пощенски плик без никакъв адрес или каквото и да било писано по него. Но по всичко личеше, че вътре има нещо обемисто. Старият бандит го повъртя в ръцете си, недоверчиво се почеса по тила и го подаде обратно.
— Я, я го отвори.
Бодигардът разкъса плика отстрани и извади пачка долари.
— Я глей ти, мигар Поляка ми праща зеленото на ръка? Колко са там?
Федуня погледна акуратно надписаната банкова бандеролна лентичка:
— Пет хилядарки.
— Браво бе — насмешливо подсвирна Гибона. — Я ми го доведи тоя гявол тука. Няма ли вътре още нещо?
Момъкът потършува из плика и извади малка бележка. Старият бандит я разгъна и прочете една-единствена дума: „Вертолетът“.
„Не разбирам — помисли си Гибона, когато Федуня излезе да доведе тайнствения пратеник. — Ако е Поляка, то защо…“
Когато непознатият бе въведен в гостната, Гибона вече седеше в дълбоко кожено кресло до ниската масичка.
— Заповядай, заповядай. Добре дошъл — с гостоприемен жест го покани той.
Непознатият се оказа нисичък подвижен мъж, доста скромно облечен. Гибона веднага определи, че това е вчерашният посетител, на когото му беше казала Алла.
„А пък дрешките му са инженерски — отбеляза старият бандит. — Не ми изглежда в стила на Поляка.“
Въпреки неугледната си външност непознатият се държеше твърде самоуверено. Разположи се на креслото срещу домакина и като метна крак връз крак, с усмивка произнесе: