— Здрасти бе, Гибон.
Да го наричат по прякор можеха само равните на него в йерархията на подземния свят. Нещо обаче подсказваше на Гибона, че гостът има право на това.
— На какво дължа честта за посещението?
Вместо отговор непознатият врътна очи към бодигарда до вратата:
— Я кажи на горилата си да излезе. Трябва да поприказваме.
Гибона направи знак на Федуня и той излезе. Гостът го изпрати с продължителен поглед, след което се обърна към Гибона:
— Нося ти поздрави от един наш общ познат.
„Не е от Поляка — нервно трепна старецът. — От съвсем друго място…“
— Бедничък ми се струва тоя поздрав — кимна Гибона към пачката на масата.
— Е, дето е речено — каквото дал Господ.
Гибона се усмихна и отпи от чашата си:
— Както ми се струва, бая ще да го е закъсал, щом като праща човек с пет бона от оня край на страната. Може би ще се наложи да ти платя билета?
Непознатият присви очи. Види се, едва сдържаше гнева си.
— Слушай, Гибон, кажи благодарско и на това. След всичко, което се случи…
— След всичко, което се случи — прекъсна го Гибона, — аз изгърмях с много повече. И шефът ти чудесно го знае. Овътрих се с цяла пратка „жълтурка“, знаеш ли? И това не са пет-шест парчета. Защо той лично не ми се обади по телефона?
— Ъхъ, та утре цялата прокуратура да знае за нашите работи.
Гибона презрително прихна:
— Ами, всички тука ги държа в ръцете си.
Сега дойде ред на госта да се усмихне:
— Нямам предвид тукашните палаши. С изчезването на вертолета се занимава Москва.
Гибона не намери какво да отговори и гостът продължи:
— Не искаш неприятности на стари години, нали така? В такъв случай те съветвам да си разчистиш нещата и да пасуваш. Защото всичко може да се случи…
Последните му думи прозвучаха почти като заплаха и Гибона кипна:
— Че кой си ти бе? Ей сега ще свирна на момчетата да те смелят от бой!
Непознатият въздъхна.
— Не току-тъй е казал народът, че с годините човек не поумнява. Мисля, че не е много разумно да се караш с моя шеф. Като бълха ще те размаже. Ако не той, тогава другите.
— И кои са тия „други“?
— Да не смяташ, че са малко хората, които точат зъби за бизнеса с жълтурката? Разбери, Гибон, започнало е голямо разместване на пластовете. И в него ти си дребна рибка. Тъй че пак те съветвам — вземи каквото ти дават и се покрий.
Когато непознатият си отиде, Гибона седя известно време неподвижен, после взе пачката долари от масата, отиде при голямата ъглова секция с книги и без видимо усилие я отмести от стената. Отзад се показа вратата на стоманен сейф. Гибона извади от джоба си ключ с две твърде сложни улейчета, отключи сейфа и сложи парите на горната полица. Там бяха натрупани много пачки, подобни на тази, а някои дори още по-дебели. Но най-важното — почти цялото останало пространство в сейфа бе заето от акуратно подредени купчинки жълти правоъгълни кюлчета с щампа „Аи 999,9“.
Гибона взе едно от тях. Въпреки че бе не по-голямо от кибритена кутийка, кюлчето тежеше доста.
— Дребна риба, а? — замислено произнесе Гибона, претегляйки кюлчето на ръка. — Дребна, ама вредна!
Самостоятелно разследване
Рейн реши да замине за Талин със самолет. „Така е по-сигурно“ — прецени той. След неочакваната и странна гибел на Инга и майка му самата мисъл за ферибота будеше у него истински ужас.
Последните дни бяха минали като в мъгла. Отначало дълго и мъчително очакваха да се върнат спасителните катери. Три денонощия екипите оглеждаха мястото на злополуката и събираха плаващи по повърхността предмети. От време на време близките на загиналите, които въпреки настойчивите молби на администрацията не напускаха сградата на пристанището, получаваха сведения, че са намерени още няколко трупа. Беше застудяло и фактически нямаше вероятност някой от пътниците на „Рената“ да е останал жив. Все пак Рейн, както и останалите, хранеше някаква луда надежда. Целият този кошмар му се струваше като лоша шега.
Всичко свърши в мига, когато го извикаха в моргата да разпознае телата на близките си. Ако останките им бяха изчезнали сред тъмните ледени води на Балтийско море, щеше да му е малко по-леко. Но Инга и майка му лежаха тук, пред него, на почернелия цинков плот — чужди и студени — и това вече не оставяше място за никакви илюзии.
Изведнъж Рейн почувства своята загуба съвсем осезателно. Не се разплака, не изпадна в нервна криза както други, които изобщо не можеха да повярват на случилото се. Още от студентските си години беше свикнал да гледа трупове. Именно тогава беше усвоил навика да възприема смъртта като даденост, като факт. Изобщо по характер беше сдържан човек. Но в главата му постепенно зрееше и се оформяше мисълта, че именно той, Рейн Мяяхе, трябва да разнищи тая история.