— И аз. Но все пак мисля, че Принца съществува.
— Впрочем, като отворихме дума за барове, защо не идем да му ударим една-две бири? Голяма жега е.
Действително тук беше доста по-задушно, отколкото в Сочи. След четвърт час двамата вече седяха в бар „Холстен“.
— Имам сведения, че тоя човек направо рине доларите с лопата. Прецени сам. Мините на Гибона сега най-вероятно са в негови ръце. Всички незаконни доходи на Поляков — също. А по същество всичко това са необявени пари. Милиони долари! Със сигурност има и някакви законни приходи. Може би голяма част от нощните заведения в Москва са под негова „опека“, представяш ли си? А техните собственици са доста едри риби, които сами могат да се защитават. Но не, Принца е успял да ги убеди, че имат нужда от неговото покровителство. Можеш ли да си представиш от каква величина е този мафиот? Откровено казано, аз не мога.
Трофимов обмисляше казаното и мълчаливо пиеше бирата си.
— И какво може да прави тук с толкова пари? Защото вече не говорим за някакви си пет-шест милиона, а за десетки, дори стотици.
— Може да ги внася в швейцарска банка?
Турецки веднага отхвърли това предположение:
— Виж, за Поляков съм сигурен, че би ги вложил. Още повече че той е луд на тема Швейцария. Но човек като Принца не обича да държи парите без работа. Това може да се разбере дори от случаите, с които се сблъскваме. И освен това е ясно, че той никога не се задоволява с малко. Защото всъщност е могъл например да стане само съдружник на Поляков, за да се презастрахова. Но не, Принца играе ва-банк! Просто съм убеден, че парите на тоя човек непрекъснато са в действие.
— Когато такива пари, както казваш, се пуснат на пазара… — намръщено взе да размишлява на глас Трофимов, — то не може да…
— Да остане незабелязано — довърши Турецки и сложи на бара няколко банкноти. — Напълно съм съгласен с тебе. И затова с подобни въпроси трябва да се занимават съответните специалисти, а не посетителите на бар „Холстен“.
— А има ли такива?
— Има, разбира се.
Трофимов отиде да дресира своя абхазец. Вела беше на конференция, а Турецки се върна в прокуратурата, за да продължи да търси по телефона Меркулов. Вече цял ден правеше безуспешни опити.
Константин Дмитриевич, негов стар приятел и фактически първият му и последен учител, изключително енергичен по природа мъж, се рееше някъде в надоблачните висини. Ето защо го нямаше в Главната прокуратура още от сутринта.
Най-сетне в слушалката се чу характерният му, малко сподавен глас.
— За съжаление, Саша, не разполагам с никакво време — каза Меркулов, — затова няма да се преструвам, че обмислям, анализирам или се занимавам с твоя въпрос. Дори не мога да си позволя лукса да изслушам от тебе всички подробности по делото. Ето защо ще се помъча веднага и колкото се може по-накратко да ти отговоря… Преди известно време, приблизително преди година и половина, действително на вътрешния пазар се появиха някакви огромни и неконтролируеми пари. Но не бързай да се радваш, те се разтвориха някъде. Сега такова голямо движение не се забелязва. То е като гъбата на атомна бомба. Така че сам си прави изводите, Саша.
— Разбира се, ти имаш своите планове и задължения, Костя. Но аз не знам дали…
— Давай, давай, близко си до истината.
— Абе остави тая работа… Мисля, че новите и големи пари може да бъдат вложени само там, където няма да се виждат. Тоест във война. А в момента се води само една война.
Доволен, Меркулов мълчеше.
— И какво да правя сега с тая мръсна история? — попита Турецки. — Как да се ориентирам в тая касапница?
— Виж какво ще направиш. Ще ти посоча един човек, който може да ти даде компетентна консултация именно във връзка с разни особи.
— Тоест?
— Тоест този специалист има уникална картотека, Саша. Едно време работеше при нас, а сега е самотен ловец. Фирмата му се казва „Универмаг“. Но това не е важно. Той ще ти помогне бързо, само му кажи, че аз те пращам. Името му е Кривцов. Той ще вземе поръчката ти и след известно време ще получиш най-изчерпателната информация, която е възможно.
— Това някаква шега ли е, Константин Дмитрич? — недоволно попита Турецки.
Вместо отговор Меркулов затвори. Това не беше безочливост от негова страна. Той наистина нямаше никакво време.
Кривцов отново седеше в полутъмния си кабинет зад широкото дъбово писалище. Тежките му клепачи сякаш неохотно се вдигнаха, за да впери очи в Турецки, който беше готов да се закълне, че вчера го бяха оставили в съвсем същата поза. Кога работеше тоя човек? А при него самия, при Турецки, какво се беше променило за това време? С какви резултати? Фактически нищо, като се изключи това, че Трофимов, който се беше оправил със своя абхазец, довечера си заминаваше за Сочи.