— Какво току-тъй? — попитах аз.
— В наши дни нищо не става току-тъй — захили се шофьорът. — За всяко нещо се брои сухо. Колкото изброиш, толкоз ще получиш.
— Млъкни, профан такъв! — кресна му Едуард Николаевич и фукльото млъкна, а усмивката му застина на устата. — Чел ли си Лермонтов, великия руски поет? — обърна се към мен Едуард Николаевич.
— Вероятно съм го чел — отговорих не съвсем уверено.
— „Вероя-атно!“… — с блеещ глас ме имитира той. — Кой те е възпитавал?
Обидих се.
— Сега защо се заяждате? — измънках и се обърнах към прозореца.
— Е, добре де — каза Принца, — не ми се цупи. Децата не бива да се сърдят на родителите си.
Ъхъ, кимнах аз, започна се. И се приготвих да изслушам поредното му нравоучение. Но явно Едуард Николаевич беше днес в особено добро настроение и вместо да ми чете конско, започна да ми разказва, че през дванайсета година миналия век на това място е имало грандиозна битка с французите. Руснаците победили и отстъпили към Москва.
— Е как така? — обади се шофьорът, който също се бе заслушал в разказа. — Щом като сме победили, защо тогава сме отстъпили? Такива работи не стават.
— Това е било хитра маневра.
— Хайде бе! Все едно да свалям някоя мадама, която все не ми бута, и накрая, когато вече съм я тръшнал по гръб, та дори съм си разкопчал дюкяна… вместо да й се кача, ставам и си тръгвам. И това не значи, че аз не съм я изчукал, ами че съм направил хитра маневра?
Едуард Николаевич съчувствено го измери с пренебрежителен поглед и поклати глава:
— Никой ли не ти е казвал, Семьон, че изглеждаш по-добре, когато си държиш устата затворена?
Ако аз бях на мястото на Семьон, щях да се засегна, а той — нищо, не му пукаше. Само се изхили и продължи да кара колата, като от време на време се заглеждаше в насрещните коли, когато види зад волана някоя боядисана фльорца.
— Знаеш ли кой е Наполеон? — попита ме Принца.
— Знам.
— Кажи тогава.
— Той е пълководец.
Шофьорът избухна в смях, сякаш съм изтърсил някоя мръсна дума.
— Веднага си личи, че не къркаш, братле — не се сдържа той и даже се обърна към мене. — Това е коняк, хлапенце! Страхотно скъп коняк!…
— Гледай си пътя, Семьон! — сряза го Едуард Николаевич вече със стоманени нотки в гласа. — Наистина има такъв коняк — каза ми той, — но е бил наречен така именно в чест на император Наполеон Бонапарт. Велик човек, но неоценен приживе. Изобщо приживе никой не получава достойно признание — въздъхна Принца и се замисли.
Струва ми се, че се досетих какво имаше предвид.
— Сега надясно — заповяда той и шофьорът послушно зави по един междуселски път.
Едуард Николаевич започна да се взира в далечината, а след малко усмихнато съобщи:
— Ето ги моите юнаци, там са, чакат ме. Същинска армия, нали? — пак се обърна към мене. — Максим, съгласи се, че е хубаво човек да започне голямо сражение на бородинските хълмове, разбира се, казано символично.
Побързах да кимна, за да не вземе пак да ми обяснява.
„Армията“ се беше разлегнала на тревата. Всички си бяха свалили ризите и потниците, и приличаха на слънце и без това бронзовите си тела. От пръв поглед видях колко мускулести са тия мъже, един от друг по-яки. Не бих искал да се сблъсквам с никого от тях по тъмно. Макар че и денем няма да ми е приятно.
Когато нашата кола приближи, „армията“ доста мързеливо и мудно взе да се надига и да се строява в криви редици. Преди шофьорът да е натиснал докрай спирачките, Едуард Николаевич широко разтвори вратата и скочи с такъв вид, сякаш че наистина е знаменит пълководец и на негово име е кръстен коняк.
— Здравейте, момчета! — бодро извика той.
Вместо обичайното „здрав-гав-гав!“ както реват войниците по парадите, се чу едно вяло „здрас-сти“.
— Как е настроението? — продължи той.
— Нормално.
— Готови ли сте за бой?
„Армията“ се спогледа помежду си с някакво недоумение и снизходителност.
Ако и Наполеон е бил посрещан от войниците си с такава готовност и радост, мога да си обясня защо е загубил Бородинската битка.
В същото време към Едуард Николаевич бързо заситни някакъв плешуга, честно казано — само кожа и кости, с татуировка на едната ръка във вид на гола мадама. Взе да му шушне нещо на ухото. Отначало Принца съсредоточено го слушаше, после ме погледна… ама не както обикновено, а някак много особено, внимателно, сякаш ме изучаваше или нещо подобно. Така ме гледаха баровците, когато преценяваха дали да ме пуснат да им мия прозорците и няма ли да им свия нещо. Но в погледа на Едуард Николаевич нямаше подозрение, а точно внимателен интерес. С една дума, странен поглед.