После пак се заслуша и взе да кима, след което с жест отпрати плешугата в „армията“ и се изпъчи.
— Ела при мен, синчето ми — каза той и ми се усмихна.
Изненадах се. Нарече ме „синчето ми“. Според мен това се случваше за пръв път. Отидох и застанах от лявата му страна. Виждал съм по картинките така да стоят при пълководците техните заместници… или както там им викат. Оръженосци може би…
— Е, какво, момчета? — каза Едуард Николаевич и обгърна с поглед своята „армия“. — Сигурно сте се затъжили за големите дела, а?… Днешният ден е забележителен и дори времето е хубаво, сякаш специално за нас. Може би някога на това място ще се издигне още един паметник — в памет на този ден. Може би и вашите имена ще се четат на него.
„Армията“ слушаше и пристъпваше от крак на крак. На мястото на Едуард Николаевич аз не бих се доверявал на тия странни мъже. Мрачните им необръснати физиономии ми напомняха с нещо мутрата на маминия любовник, когато ставаше сутрин след голям запой. С кръвясали очи и воняща уста. Но сега, слава богу, бях далеч от „армията“ и не усещах вонята.
Та „армията“ се почесваше и тъпчеше на място, а един, който бе риж и луничав, така се прозяваше, че цяла гарга можеше да му влезе в устата.
— Юнаци — продължи Едуард Николаевич, — аз съм убеден, че ще се гордея с вас. И вашите деца ще се гордеят с вас. И внуците ви. И правнуците…
— И съседските курви — обади се някой и „армията“ дружно зацвили.
Отначало Едуард Николаевич май доста се ядоса, но после се помъчи да се усмихне и се престори, че шегата му е харесала.
— Те също! — извика с въодушевление. — Ще ги яхате като жребец — кобила, а през това време те ще се гордеят, че си имат работа не с разни мухльовци, а с истински мъжаги. А какво по-важно има за един мъж, ако не страхопочитанието на жената?
„Армията“ закима. Както изглежда, разговорът, минал на тема за мадамите, почна да им харесва.
— Искам да се отнесете към предстоящото начинание с максимална сериозност. От това зависят твърде много неща. Стегнете се, юнаци! Чакат ви велики дела! — Едуард Николаевич ме погледна, сякаш беше много горд с думите си. Намигна ми и тихо добави: — Нали така, синчето ми?
— Ъхъ — кимнах. Пак ме нарече синче. Но защо? Нима сериозно е решил да ме осинови и тогава… къщата, колата и всичко това ще принадлежи и на мене?…
Естествено, зарадвах се. Да не би вие на мое място нямаше да се зарадвате?… С една дума, привечер се върнахме на Николиния хълм. След като беше вдъхновил „армията“ за някакви си неизвестни, но много важни дела, Едуард Николаевич ме беше разкарвал по някакви хълмове и хълмчета и като сочеше с пръст някакви дерета и други такива работи, досадно разказваше кой откъде е стрелял и накъде е бягал. Направо да речеш, че лично е присъствал на тая битка. Герой от Бородино!
Та значи върнахме се вкъщи, бях пукнал от глад и веднага се хвърлих да набивам. Натупанчих се яко и се тръшнах на фотьойла до камината. Да ме бяха видели сега мама и нейният любовник, щяха да се пукнат от завист.
Едуард Николаевич пусна телевизора и взе да гледа новините. Не мога да си обясня как не му писва да гледа и да слуша едно и също всеки ден. Неочаквано скочи и наду звука докрай.
— … сведения, че генералът е загинал. Тази сензационна вест съобщиха днес много информационни агенции, не само наши, но и по цял свят. Неговата гибел бе потвърдена от личния му телохранител, който в момента на експлозията се е намирал в съседното помещение…
Едуард Николаевич престана да слуша и с бързи крачки взе да снове из стаята. Напред-назад, напред-назад — направо ми се завъртя свят, като го гледах как крачи от единия до другия ъгъл.
— Какво се е случило? — предпазливо го попитах.
— По света винаги се случва нещо — дълбокомислено изрече той. — Важното е да не се случи с тебе, синчето ми.
Не стоплих много-много, ама за всеки случай кимнах, току-виж, не дай Боже, вземе пак да обяснява. Тихо станах от фотьойла и излязох на двора.
Вечерта беше тиха и прохладна. След днешната жега това беше като по поръчка. Разходих се с колелото веднъж-два пъти около къщата, като подрънквах със звънчето, и го зарязах. Тъкмо бях решил да се прибирам в стаята си, когато чух някакъв тих звук — като че нещо потропваше или скърцаше. Тоя звук се чуваше от прозорчето на мазето.