Видях тъничка пръчка, която се движеше по стъклото. Ясно, това беше Алла. Надникнах и различих едрото й тяло, беше вдигнала глава нагоре.
Захапала между разранените си устни пръчицата, Алла въртеше глава, за да драска с нея по стъклото. Не можа да разбере веднага, че съм клекнал до прозорчето и че това съм аз.
Само направи слабо движение, като че ме молеше да сляза.
Нещо хич не ми се приказваше с нея, но тя така умолително ме погледна, че направо я съжалих. В края на краищата днеска имах хубав ден, Едуард Николаевич бе започнал да ми казва „синчето ми“ — защо пък да не й направя кефа и на нея, да й вдигна настроението. Разбира се, доколкото това е възможно в нейното положение.
Тихо влязох през задния вход и крадешком минах покрай камината към вратата за мазето. Едуард Николаевич май нищо не усети. Водеше някакъв телефонен разговор. Крачеше със слушалката до ухото напред-назад по килима, сумтеше тежко и кимаше. Беше намръщен от напрежение. Явно разговорът беше сериозен.
— Да-да! — викна той и махна със свободната ръка. — Нали това ти казвам! А сега само напред! Сега нищо не може да ни спре!
Искаше ми се да чуя какво друго ще каже, но ме хвана шубето, че ще ме забележи и няма да мога да сляза при Алла. Затова се отказах от телефонните му тайни и слязох по стълбата в мазето.
Предпазливо дръпнах резетата, за да не вдигам шум, и отворих тежката желязна врата. Алла седеше на пода и ме гледаше с горящи в полумрака очи.
Помислих си, че сигурно е ужасно мъчително да седиш така на студения цимент, и то в такова неудобно положение. С белезници на ръцете, прикована с верига към стената. И да чакаш неизвестно какво. Разбира се, Алла сама си е виновна, но въпреки това ми стана жал за нея.
Един ден, когато отворихме дума за нея, Едуард Николаевич ми каза:
— Всеки със своята съдба, запомни това, момчето ми. Решиш ли да си променяш съдбата, значи да хвърлиш предизвикателство на Бога. А тая дама има такава съдба, защото е глупава. Защото не знае с кого е тръгнала да мери сили. И ето че Господ я наказва.
Аз пък виждах известна разлика между Божието наказание и юмруците на дебеловратите горили, но си затраях, не му възразих.
А сега вече си мисля, че е трябвало. Може Алла наистина да беше глупачка, но защо трябваше да седи тук, на тоя влажен цимент? Така може да изстине.
— Максик — тихо промълви тя, като едва отлепи спечените си устни, — ти ли си?
— Разбира се, че съм аз — отговорих, — кой друг може да е?
— Добре, че дойде.
— Как си?
— Чудесно.
— Донесох ти едно резенче ананас. Вземи — сложих в ръката й жълто като кехлибар сочно резенче, което предвидливо бях взел от чинията във вестибюла. Алла го вдигна до носа си и го подуши.
— Вкусно мирише — усмихна се едва.
— Не го мириши, яж.
— Не ми се яде.
— Минаваш се.
— От сто години не съм хапвала ананас — каза тя.
— Ето, сега можеш да хапнеш.
— Винаги ли така хубаво те хранят тука?
— Винаги. Дават ми и стриди. И трюфели. И барбекю — започнах да изброявам по памет тези малко познати думи, които понякога чувах на масата.
— Барбекюто е сос — каза Алла.
— Сос де, нали и аз това казвам — кимнах и се изчервих. Кофти е, когато някой те излови на място. Пък после ме хвана яд. — Е, хайде, аз тръгвам.
— Чакай — примоли се тя, — остани при мен още малко.
— И защо?
— Просто така… Едуард Николаевич вкъщи ли е?
— Да — казах, — говори по телефона.
— По телефона — замислено кимна тя. — Едуард Николаевич е доста ангажиран човек.
— Да, така е. Представи си, днес успяхме да идем с колата до едно много далечно място извън града и да се върнем.
— Далечно място извън града?
— Да. Където е била Бородинската битка. Където руснаците са победили французите, а после са отстъпили към Москва.
— Така ли било? — насмешливо възкликна Алла. — Значи Едуард Николаевич се е заинтересувал внезапно от историческите местности?
— Не виждам нищо смешно — отсякох аз. — Едуард Николаевич добре познава историята. И стихове знае. И за Наполеон.