Никой вече не вярваше, че „Рената“ е потънала при случайна злополука — сблъскване с друг съд, поява на пробойна или от силната буря. Фериботът бе потънал за две-три минути, което беше почти световен рекорд. Дежурният радист дори не бе успял да сигнализира SOS. Освен това спасителните екипи намираха не само отделни вещи и предмети, изплували на повърхността, но и парчета от строшени лодки и мачти, дори няколко разкъсани трупа. Думата „експлозия“ прозвуча на няколко пъти в докладите на експертите — шведски и естонски и, естествено, не слизаше от устата на близките на изчезналите.
„Ако на ферибота наистина е избухнала бомба — разсъждаваше Рейн, — значи е било разчистване на мафиотски сметки. Вероятно сред пътниците е имало някой, когото са искали да убият. И заради това са потопили цял ферибот с деветстотин души на борда? Едва ли. За убийството на един човек няма защо да избираш толкова сложен и труден начин. Много по-лесно е да платиш на наемен убиец, който ще го издебне в някой вход. Може би причината е в товара? Напоследък вестниците често пишат, че през талинската морска митница преминава огромно количество контрабандна стока от Русия и дори от Азия. Това е по-близо до истината.“
Рейн твърдо реши да замине за Талин. Само там можеше да бъде открита някаква следа към тази странна история.
Самолетът излетя и след няколко минути долу се появи тънката пясъчна ивица на крайбрежието, която отстъпи място на сивата повърхност на морето. Имаше вълнение. От въздуха вълните изглеждаха неподвижни, почти като нарисувани, но тук-таме кипваха с бели пенести гребени. Скоро самолетът набра височина и морето изчезна под гъстата пелена от дъждовни облаци.
„И така, в случай че на ферибота е имало експлозия, значи най-напред трябва да се изясни как е попаднала бомбата на борда. Дори да е бил подкупен някой митничар, фериботът си има вътрешна охрана. Трябвало е по някакъв начин да бъде заблудена. А това е изключително трудно. Тази служба винаги е била много по-бдителна и строга от митницата. Стоп! Ами ако бомбата е била сложена в товарното отделение? Например в нечий автомобил? Там е много сложно да се открие. Но до това отделение достъп може да има само пътник с билет. Оставил е колата си вътре, след което е слязъл на брега под някакъв предлог. И ако действително е било така, виновникът трябва да се търси сред онези, които са закъснели или по някаква друга причина не са заминали за Швеция. Само че откъде ли може да се получи подобна информация?…“
Талинската аерогара посрещна Рейн със ситен и досаден дъжд. Тъй като беше само с ръчен багаж, той мина бързо през митническия контрол.
— Добре дошли в свободна Естония, господин Мяяхе — тържествено обяви русолявият дългунест митничар и младият мъж стъпи на родна земя.
Впрочем сега Рейн можеше да нарича Естония „родна земя“ само с известно допълнение. След сватбата с Инга бе приел шведско гражданство веднага щом получи законното право на това. И сега му беше малко странно, че за да постъпи тук на работа, ще трябва да иска специално разрешение от властите. Добре поне, че му беше останало жилището. След гибелта на майка си той трябваше да го наследи. Неочаквано се сети, че няма ключове. Ключовете на майка му бяха някъде по дъното на Балтийско море, а резервните се намираха вътре в апартамента. Естествено, Рейн нямаше желание да разбива вратата. Ето защо отиде в хотел „Виру“, където някога се беше запознал с Инга.
„Информация за закупените билети и за пътниците, които не са заминали за Стокхолм, вероятно ще има при диспечера на морската гара. Само че как да я получа? Ще бъде трудно. Едно е ясно — трябва да го направя час по-скоро, преди да са отишли следователите, които са се заели с този случай. Иначе всичко пропада. Работата ще се проточи цяла година, може би дори повече, а после те ще вдигнат ръце и ще кажат: «Поради липса на достатъчно улики случаят минава към архив.» Не, не съм съгласен така. Ще тръгна по горещите следи и ще открия виновника за това масово убийство.“
Стаята във „Виру“ се оказа точно такава, каквато беше тази на Инга преди десет години. Същият огромен прозорец по цялата стена, от който се откриваше чудесна гледка към Талин, същият малък диван, тапициран с неравен плюш. Едно време в тоя хотел настаняваха само чужденци и оттогава беше останало малко барче в ъгъла и цветен телевизор „Юност“ Ако можеха да се върнат онези години…