Алла шумно въздъхна.
— Ерудиран човек — каза тя. — Май излезе, че не ти е баща, а?
— Откъде го измисли? — избухнах аз.
— Ами научих го. Оказва се, че изобщо не си му син.
Сложих ръце на кръста и натъртено заявих:
— Той ме смята за свой син. Даже вече ми вика „синчето ми“. Каза, че ще ме осинови.
— Я виж ти. Това не е съвсем в стила му. И защо ли се е разчувствал така?
— Защото му харесах!
— Ясно. А къде са истинските ти родители?
— Има ли значение!?
— Те знаят ли, че иска да те осинови?
— Може пък и да знаят, тебе какво те засяга?
Пак въздъхна високо и поклати глава.
— Що за странни родители са те, щом като не ги е грижа за собственото им дете? Аз не бих могла така.
И се замисли за нещо свое, но аз се чувствах много обиден, че не ме смята за законен наследник на Едуард Николаевич.
— Той ще ме осинови — повторих аз — и тогава другояче ще ми заприказваш, разбра ли?
— Жалко — произнесе тя.
— Какво му е жалкото? — не я разбрах.
— Жалко за твоите родители. Може би вече ги няма.
— Е как така ще ги няма?
— Ами така. Кой ще разреши да бъдеш осиновен при живи родители?…
— Едуард Николаевич ще го уреди — казах аз уверено. — Той може всичко.
— Не се и съмнявам, че ще го уреди — съгласи се тя. — Принца умее да урежда наистина всичко. И на всяка цена.
Намусих се. Имаше нещо предвид, но не казваше какво. Пуквам от яд, когато някой вземе да си играе с мен на котка и мишка.
— Да — обадих се, — на всички ще даде пари и ще ме осинови.
— Разпитва ли те за твоите родители? — пак проговори тя.
— Разпитва ме — неохотно потвърдих аз.
— Пита ли те за имената… адреса?
— И какво от това?
Алла затвори очи и известно време стоя съвсем неподвижна. А после каза:
— Няма да се изненадам, ако са вече на оня свят.
— На кой оня? — не можах да чактисам веднага.
— На оня — многозначително произнесе тя.
— Глупости! — креснах аз. Най-сетне бях стоплил. — Майната ти!
Искаше ми се да я ударя, да запратя нещо по нея, да й причиня болка.
— Казвал ли ти е някога, че щом като притежава нещо, ще го има изцяло и с никого няма да го дели? Че властта е като бременност, не може да бъде малко?
— Да допуснем… — намръщих се. Ако трябва да съм искрен, Едуард Николаевич неведнъж ми го бе повтарял, едва ли не дума по дума. Дори се смутих: къде и кога е могла Алла да ни подслушва?
Алла се усмихна и се облегна назад.
— Много естествено, че ще каже нещо от този род… — замълча и отново се замисли. А после продължи: — Не биваше да му разказваш за родителите си. Разбира се, ти не си предполагал, че Едуард Николаевич… че той… — Тя пак прекъсна по средата на изречението, но след миг изтърси: — Не биваше да го правиш!
Заболя ме главата. Чувствах, че говори за нещо ужасно, че съм направил някаква непоправима грешка, но се мъчех да отхвърля тази мисъл.
— Лъжеш! — креснах аз. — За всичко лъжеш! Той е добър човек, а ти си една глупачка! За всичко си виновна ти! Ти ме открадна! Всичко е заради тебе!
— Искаш ли — започна тя, сякаш не ме чуваше — да се хванем на един бас: ако изляза права и с твоите родители се е случило нещо, ти ще ми помогнеш да избягам оттука. Сам ще се увериш, че твоят Едуард Николаевич е убиец.
— Лъжеш! Лъжеш!
Излязох от задушното подземие и за секунда се качих горе. И забих глава право в корема на Едуард Николаевич.
— Какво е това? — недоволно възкликна той. — Вкъщи не се препуска така!
— Каза, че сте убили родителите ми!
— Кой?
— Алка.
Той направо позеленя. Никога досега не го бях виждал такъв. Хукна надолу, ръмжейки като звяр.
— Мр-р-ъсница! Куч-чка! — крещеше той и аз чувах силни удари и стонове, после и някакво злобно съскане.
Нищо вече не разбирах, освен едно. Тя беше права. Беше казала истината! Тая мисъл пулсираше в главата ми, когато слизах по стълбите на площадката пред вратата. Пинчър с лай се нахвърли срещу мене, аз отскочих и в същия миг ме хванаха нечии ръце. Беше шофьорът Семьон.
— Спокойно, спокойно — повтаряше той, докато ме влачеше към къщата.
Принца стоеше на вратата и се усмихваше, а очите му бяха кръвясали от гняв.