— Синко — каза той, — защо правиш така, нима й повярва, сине? Та тя е голяма мръсница, усойница, открадна те от мене, а сега иска да те излъже, да те прати за зелен хайвер. Никога недей да вярваш на крадците! — заключи той, като помаха пръст.
Отведоха ме в спалнята ми.
Седнах на леглото, главата ми бучеше, мислех си само за едно: убили са мама и любовника й. Да му се не види, никога не бих помислил, че тая вест така ще ме зашемети и отчае. Нямаше я вече моята майчица! Останах вече съвсем сам на света.
— Постой засега на вратата — чух гласа на Едуард Николаевич. — Момчето е впечатлително, току-виж избяга през нощта, а после върви го търси.
— Разбира се — отговори Семьон.
С една дума, ми беше отрязан пътят през вратата. Седях и разсъждавах какво да правя по-нататък. Ще избягам! Ще избягам, и толкоз!
Когато всички си легнаха и къщата утихна, а навън беше тъмно като в негърски задник, аз тихичко отворих вратата на стаята си и надникнах в коридора. Нямаше никой. Слязох на пръсти долу и тръгнах към вратата на мазето. Но не отивах при Алла. Сега нямах време да се разправям с нея. Заслизах по стъпалата на безкрайното стълбище. Знаех къде отивам.
Вагонът си стоеше на старото място. Опитах се да отворя вратата на кабината, но беше заключена. Направо ми прилоша, когато си представих, че ще трябва да се върна обратно, крадешком да се промъкна в стаята и да си легна в онова пухено легло, сякаш нищо не се е случило. Ааа, не! Никой не може да постъпва така с мене!
Слязох на релсите и тръгнах навътре в тунела. Не се замислих къде ще ме отведе. Важното беше да избягам от тая къща. Завинаги.
Накрая мъждивата светлина отзад съвсем изчезна и всичко наоколо потъна в непрогледен мрак. Чувах само стъпките си и прекъсващото си тежко дишане. Мракът ме обгърна.
Който е наблизо…
Грязнов арестува олимпийските медалисти Емелянов и Цаликов още в самолета, но вече във въздушното пространство над Русия. По-късно неведнъж се кълнеше, че ако някой от двамата беше станал олимпийски шампион, просто нямало да има сили да го направи.
Той беше страстен запалянко. По-късно очевидци разказваха, че никога дотогава не са срещали по стрелбищата толкова яростни запалянковци. Обикновено там ходели повечето възрастни намръщени ловци. Грязнов викал, пляскал, дори по някое време си намерил отнякъде мегафон, но не му позволили да го използва. Така или иначе той все пак успял да изкара от релси съперниците на Емелянов и Цаликов. Без да имат възможност да вникнат в смисъла на руските засукани изрази, те се смутили и дали възможност на младите нагли руснаци, които, меко казано, не били кой знае какви фаворити, да наберат доста точки и да се откъснат напред. За съжаление обаче на втория решаващ ден от състезанията се разбрало, че Грязнов чисто и просто е прегракнал. Така че Цаликов и Емелянов веднага взели необяснимо да се излагат. Но все пак набраните точки им бяха стигнали за сребърния и бронзовия медал. (Само за половин ден Грязнов се беше откъснал от спортните трибуни — оная сутрин, когато беше узнал за избухналата бомба в Олимпийския парк, и бе отишъл да обмени опита си с ченгетата от ФБР, издирващи терориста, убил един човек и ранил десетки зрители на олимпиадата в Атланта.)
Това особено обстоятелство му помогнало при първия и последен разпит, който започнал още в колата, на път към Московската криминална милиция. Фактически преди още да пристигнат там, Грязнов успял да изясни, че хипотезата на Турецки се потвърждава: Емелянов и Цаликов, тези добри професионалисти, все пак са били само изпълнители. Използвал ги е човек по прякор Терапевта, голям приятел на Поляков и малко по-малък — на Герат Климов. След съответното нареждане на Терапевта те заминали първо за Сочи, а по-късно, когато попаднали под разпореждането на господин Поляков, набързо отскочили до Далечния изток. Най-любопитното беше, че Поляков наистина не е знаел за тяхното сочинско пътешествие.
Заключението на криминалните експерти за наличието на пръстови отпечатъци по гилзите, намерени от Турецки в Митишчи, и за идентификацията на барутния нагар, окончателно довършило двамата спортисти. „Добре, че Терапевта не беше с нас в Атланта — със задоволство отбеляза Грязнов наум. — Иначе, ако бях задържал стрелците пред очите му, Турецки щеше да ми разкаже играта…“
Нямаше нужда от особени умозаключения, за да се стигне до извода, че това изобщо не е самоубийство. Аутопсията показа, че отначало Поляков е бил задушен в съня си, вероятно с възглавница, а след това вече е било инсценирано, че се е обесил.