Чу се шум, навярно апартаментът беше вече наводнен. Избутаха водопроводчика напред и той с подгъващи се от страх крака тръгна да позвъни. Но не успя.
Отвътре се чу приглушен гърмеж. Буквално след две секунди вратата се разтвори. От апартамента на Терапевта излезе… майор Трофимов. В лявата си ръка държеше пистолет, опрян в гърба на Вела Климова. Ръцете й бяха завързани отзад, лицето — побеляло от ужас. За разлика от смутения Грязнов Турецки светкавично прецени ситуацията и успя да стреля два пъти. Водопроводчикът, който се бе изпречил на пътя му, се строполи и като в някой филмов екшън се затъркаля по стълбището. Междувременно Грязнов също се беше окопитил и успя да стреля. Беше на четири метра от Трофимов и бе изключено да не улучи. Първият куршум попадна в левия крак на Трофимов, втория — в незаздравялата му ключица. Майорът падна по гръб в антрето.
Същевременно през кухненския прозорец в апартамента нахълтаха спецназовците от горния етаж.
В хола видяха трупа на Терапевта. Грижливо положиха Вела да легне на дивана, защото тя бе изпаднала в шок. Като огледа обстановката наоколо, Грязнов каза с облекчение:
— Сега вече всичко е наред. Натурално.
Бягството
С една дума, аз тичах, тичах, а тоя тунел нямаше край. Едно време момчетата разправяха, че правителствените вили имат изход към метрото. Аз, естествено, думичка не им вярвах, но сега взех да се уверявам в това лично. И още казваха, че по това метро се стигало направо в Кремъл. Та на големците, един вид, да им е по-удобно, да отиват направо от къщи — в службата.
Хубава работа, нали? Само това ми оставаше, да се набутам в Кремъл. И какво щях да правя там?
Е, вие разбирате, че всичко това си го мислех, за да поразсея мрачните си предчувствия. Не, не й вярвам на тая Алка, разбира се, че не. Принца не е чак такъв звяр. Няма начин да го е направил. С една дума, не ми се щеше да вярвам, това е. Че какво му пречеха мама и нейният любовник? Седят си вкъщи, хората, наливат си се с водка…
Но аз бягах. Бягах, защото ме беше страх и изпитвах някакво отвращение. И ме беше хванало страшно шубе. И ми беше гадно. И в тая гадна тъмнина сигурно плачех като момиче.
А после дойдоха други мисли…
Ако само е посмял, ако е… Само да е посмял, ще… Какво? Какво ще му направя?
Навреме усетих, че ехото от стъпките ми взе някак да се скъсява. Нали разбирате, отзад се чува, а отпред — нищо.
Спрях да тичам и продължих вече по-бавно. Протегнах ръце напред — и тъкмо навреме. Защото изведнъж се опрях на някаква стена. Поопипах я — май беше дървена. Дали пък няма и вратичка?… Не, нямаше. Само дебели дъски и напречни греди.
Идеше ми направо да завия от яд. Толкова време да тичам като откачен, за да трябва после да се връщам? Не, не мога да се върна. Принца ще ме убие.
Едва тогава ми светна — значи изпитвам ужас от Принца. Значи още от самото начало ме е било шубе от него. Усещах, че не е обикновен човек, а някакъв голям бандюга. Че той може да мине през маса трупове, че ще ликвидира всекиго, който се изпречи на пътя му. А оня рижав бандит, оня гад от подземието — той е терорист. Взема мангизи от Принца. И защо? Ами за да убива жени и деца. Изглежда Принца държеше в ръцете си цялата тая отвратителна война. Та нима ще го дострашее да убие мама?
Свлякох се на колене до стената и ми се щеше да си удрям главата в нея.
Но изведнъж усетих в краката си някакво хладно течение.
С една дума, при релсите стената не стигаше до пода. Имаше пролука.
От глупост реших да се провра през нея.
От глупост, защото веднага ми светна: никога няма да мога да мина оттам. Мислех си: дай поне да опитам. Е, опитах. Дори кратуната ми не минава. Гледай ти идиотщина! Стоя като куче на четири крака и така опитвам, и инак, ама ядец. Не ми се отваря парашутът. И тъкмо се изправих, за да си почина, когато изведнъж забелязах сянка на стената. Едва забележима. И откъде ли се взе в тоя мрак?
Обръщам се назад и какво да видя — някъде далече просветва фенерче.
С една дума, на бърза ръка се проврях през дупката. Да ме убиете, не знам как го направих. И главата ми мина, и задникът също — всичко. Като че за една секунда от шубе се бях смалил или всичко ми беше отишло в гащите…
Гледай ти, какъв гад! Изпратил да ме преследват! А сега — да си плюя на петите. Защото тая стена не може да ги спре! Ще я строшат като едното нищо! Може и подвижна да е била, пък аз да не съм могъл да я изместя. А после… Дори не исках да си представям какво ме чака после.